Като се сетя за Пазителите ми иде да се търкулна по гръб и да размахам лапички. Историята е следната – две седмици в село Горица, където времето се измерва с идването на хляба. Два пъти седмично.
Душата огладнява. Започва да търси интерсени предмети в дебрите на мазето на старата кирпичена къща. Да се занимава с нещо, различно от биенето на мухи и следобедната дрямка.
Спасението идва от Бога на комшиите – от един месец с разграден двор, хората шушукат неодобрително, чирак търси, да меси жълта кал за зидане.
Тикам аз количката към майсторите, а душата гладна.
„Абе майсторе, от тая кал мога ли да правя фигурки? Как съхне?“
Може, казва майсторът, ама ти по добре с глина пробвай. И ми разказва за свлачището край пътя, което е оголило слой глинеста почва.
С торбичка тип „Била днес“ се отразявам в очите на бабите към хоризонта. За глина.
Първо свещник. Чупи се, крехък е, ако съхне на слънце. Пещ трябва.
Майка ми вари компоти и пече чушки на огнището. Импровизирам зидана пещ, че да вдигна градусите.
Останалото са дъждовни капки по тенекиения навес, докато пуша цигара и ръчкам огъня в топлата нощ.
nagrevatel.blog 