Неизвестните фотографи

Неизвестните фотографи са в прашасали кутии в най-затънтените чекмеджета на секциите, които пък са в най-тъмните кьошета на стаите. Фотографиите им са пожълтели и накъдрени. Никой никога няма да разбере кои са те, какви хора са били и защо са снимали. Времето е старо, политическия строй – добре познат на по-възрастните (и непонятен за най-младите). Те художествена стойност може би нямат (поне в смисъла, който днес влагаме в „художествена стойност“). Но ненарочно и някак невинно са запечатали ключови моменти от живота на бащи и деди, живели в 45 годишния експеримент, в чието название се съдържа хипарската дума комуна.

Историите към тях са конструирани от мен и най-вероятно нямат нищо общо с истината. Но пък предлагат възможност за чудесни съвпадения. Ето ги:

Прибиране от нивата. В края на деня каруцата е пълна с плодове. Селяните – бащи и синове, позират гордо пред обектива на неизвестен фотограф. Денят и бил зноен, а потта по кожата вече е стара и лепкава.

Манифестация на жени по паветата. Развята коса на млада девойка, вградена в зъбно колело – символът на родната тежка промишленост. Производителността на жените е голяма и се увеличава от година на година. Те са там – в цеховете на завода за металорежещи машини Киро Конаров. Повелите на идеолозите не разграничават половете. Виетнамските жени от братски Виетнам също дават своя принос в изпълнението на петилетката за три години.

Фото портрет на двора. Сякаш за малко е спрял усилната си работа, за да участва в композицията със стол на неизвестен фотограф. Човек със зайчета в скута. Груби, нацепени ръце по мекия заешки пух. Делнични работни дрехи и гумени патъци, произведени в завод „Сърп и чук“.

Манифестация под строгите погледи на идеолозите. Вечна слава и признателност за Съветския съюз. Хората, които имат най-голям принос за развитието на обществото крачат отпред, украсени с червени ленти. На тях пише „Отличници“.  Тълпите вървят по техните светли стъпки, за да последват примера и поемат и те на свой ред червената лента на гърдите си. И да станат отличници на труда.

Обедна почивка в завода. Младите работници са големи приятели. Имат си прякори като „Оби-джоби“, „Жълтия“ и „Манафа“. Живеят през един вход или блок. Вечер пият заедно. През деня работят заедно.  Ходят си на гости със семействата.

Натоварени на закрит камион и откарани в неизвестна посока. Родителите след месец получават писмо от тях. Ще служат две години на заставата край границата. Охранители на родината от вероломните агресори. Край браздата е пустош – не общуват с никой друг, освен помежду си. Всички лични истории са разказани стотици пъти. И пак не омръзват. Катърите също носят тежка служба. Буквално.

Първа копка. След тържествената, клиширана реч трябва да се забие кирката. Да се постави началото. Краят отново е с тържествена, клиширана реч, но с рязане на лента. Той не е задължителен – първата копка често остава единствена. Неизвестният фотограф е прилежен – лицето с меката кожа на пръстите е застинало за няколко секунди с кирката. За да не размаже снимката.

Пикник на чист въздух. Сандвичи със сирене и срамежливи курабии. Автобусът чака зад ъгъла на хижата. Дрезгав, туберкулозен и смърдящ на бензин. На шофьора не му пречи една бира.

Горди пред новата кола. По-късно на таблото й ще бъде завинтен пластмасов пепелник, до него – залепена полугола жена. Отстрани на вратите – лайсни от черно тиксо. Автомобилът е изключително ценна и престижна вещ.

Той не умира. Мъртвите народни герои крепят обществото и трасират ценностите за последователите. Политическия строй им създава паметници. Застанали до тях хората все едно са пред картина на Рембранд, защото не могат да видят картина на Рембранд. Изпитват същия респект. Изкуството обаче не е паметник на умрял човек. Това се разбра по-късно.

Хората са чисти, с настроение отиват на празненство. Денят е важен – позират пред неизвестния фотограф, лъха ергенски одеколон. Каруцата е с истински дървени колела, не с автомобилни гуми. Чувстват се точно така, както се чувстват хора в хубав автомобил. Няма абсолютно никаква разлика.

По глътка вино на нивата. Развеселени и игриви под благосклонния поглед на мъжете.

По една боза от шест. В стъклени шишета, които  винаги оставят мустаци.  Понякога резлива, но друго няма в сладкарницата. Освен кифли-осморки.

Небрежно отпуснат върху талигата. Животните все още са негови. Отзад контрастира новата административна сграда, в която един ден чиновниците ще ги запишат в белите тетрадки на кооперацията.

Близначките всъщност са много различни. Политическата идеология също предпочиташе уравниловката, пред различията.

Между редовете на лозето е оставен много труд – копане, рязане, пръскане, бране… Часове и дни на усилна работа под жарещото слънце. Чепките, виното и ракията отшумяват през цялата година и напомнят колко е важно лозето. Почивката между редовете му прилича на желанието на много хора да бъдат погребани там, където са живели най-добре.

Гласът на мотоциклета е като рева на лъва самец. Най-видната проява на тестостеронното клокочене. Мъжествен аксесоар и огнедишаща играчка. Той й казва: „Не бой се, няма да падна, а ти ще чуваш отдалеч, като се връщам.“ Рита манивелата и започва да се плъзга по рядката кал между къщите.

Общата снимка на трудовия колектив е задължителна. От решетъчните очи на прозорците на производственото хале лъха на смазка. Пред него е бригадата – мъже и жени, трудно отличими едни от други, така както са облечени в работническите си манти (в дъната на широките им джобове лежат шайби, гайки, шублери и цигари „Слънце“). Кранистки, работнички на конвейер, технолози, техници, шофьори, апаратчици и оператори на металорежещи машини. Красотата е порок и пречи на пулса на научно-техническата революция. Сивите стени поддържат плакати, които да помнят крайната цел на техния трудов живот – мир, прогрес, щастие.

„Гларус“ на ръба на дюшека. Усмивката му обещава мешана скара в ресторанта под звуците на синтезатор и певица. Плажът пред почивните станции на заводите е пълен – мирът и щастието изглеждат по-близо. Прогресът започва след края на почивката.

До колата на тати. Около запорожеца има най-много още две-три коли – улицата, направена от малки каменни блокчета е дом преди всичко за децата. Те любопитно надничат в страничните въздухозаборници на руската машина и пъхат там клечки и глухарчета.

Представители на няколко човешки популации. Цикълът на живота са затваря от бяло към черно. Етапите му приличат на стълба – от земята и все по-близо до небето.

За нежния пол от неговото поколение е бил като Кърт Кобейн. Не е стоял под прожекторите на сцената, но също е пеел за любов и събуждал романтични трепети у девойките. Пиян е веселил хората около масата с мръснишки песни, а ризата му е събирала бързи женски погледи. Кухарката е била неговият алтернативен свят, различен от камъка за точене и поправянето на хлътнали покриви.

Да изпълнят нормата за 1974 г. е бил патриотичен дълг за тези плетачки. Всеки ден, в продължение на 20 години, машина до машина, рамо до рамо са вграждали ежедневните си проблеми в нишките на пуловерите. Сега са пенсионерки и носят дрехи от магазините за втора употреба.

Петолъчката е издигната високо, за да я виждат всички. Обикновено е на връх или хълм, поставена върху постамент и на място, където естествено да групира хората около себе си. Под нея неизвестните фотографи правят групови снимки, за да увековечат туристите с тази лишена от естетика, но политически знакова забележителност. Лоялността към петолъчката е присъща на всички.