Някои още миришат на шоколад

Хубава беше. Разпозна я сред останалите посетители на бензиностанцията по яркосинята плетена баретка, както се бяха уговорили. Седеше в ъгъла и зяпаше в чаша чай. Толкова хубава и млада, че в огледалните повърхности на салона мъжките погледи се стрелкаха към нея като пъстърви. Хлапашко лице, с бръмбърови очи, от което тъкмо започва да наднича зряла жена.

Алиса не очакваше момичето да изглежда така. Когато си уговаряха срещата, гласът в телефонната слушалка предизвика у нея друга представа. Тя не носи очила и бяла якичка, а тъкмо обратното – прекарала е палеца си през дупка в края на ръкава на раздърпан пуловер. Това предизвика у нея неопределена тревога, която механично потуши.

Алиса я разгледа, докато стоеше на опашката пред касите. В джоба на сакото мобилният вибрираше настоятелно, но точно в момента не искаше да нервничи в служебен разговор. Ще почакат. Смътната тревога обаче пак се появи и, понеже идваше откъм слабините, реши че й се пикае. Заряза опашката, бутна вратата на тоалетната и се заключи вътре. Опита да се облекчи, почувства се глупаво, че не успя, после се ядоса, че опря чантата си до ръба на тоалетната чиния, и бързо изскочи от кабината. Застана пред огледалото. Какво ми става? Разгледа се. Елегантна. Открояваше се пред белите санитарни плочки на помещението със стегната линия на бизнес костюма си. Прибрана със слънчеви очила коса, под която лицето й свети с изкуствената свежест на ружа. Да, навремето на нея също страшно й отиваха барети и разнищени тениски…

Не е от пикочния мехур. По скоро прилича на онова сладко напрежение в корема, когато на шестнайсет години чакаше да стане време да излезе навън с приятелките си. Онази мъничка тревога от неизвестността, че няма да се представи добре вечерта, че някой ще я нарани, че ще се случи нещо нелепо, или нещо смущаващо приятно. Да, тя винаги слагаше първото шоколадово квадратче между устните на момчетата. Харесваше й да гледа как се смущават от това. Млада принцеса, хранеща изчервените си джуджета. Нейната момичешка свита излапваше останалото, докато тя старателно прегъваше и прибираше опаковките. И когато поредното изчервено джудже й връчи опаковка от изяден арабски шоколад, откри любовно стихче, написано на обратната страна. С него започна първата си романтична връзка, в която научи как да се целува с език…

Алиса спря водата. Отново почувства напрежение, но светкавично го угаси. Ще излезе, ще свърши това, за което бе дошла и край. Нищо страшно няма да стане. Даже напротив. Решително влезе в салона, но в последния момент свърна към свободната каса. Плати си горивото докато окончателно се настрои, взе чаша кафе и чак тогава се обърна.

– Здравей – усмихна се. – Познах те по баретата. Моника, нали?

Момичето сепнато вдигна поглед от чая си.

– А, здрасти – и подаде ръка, по която издрънчаха поне двайсет тънки гривни. – Вие сте Алиса?

Алиса кимна и внезапно, докато сядаше, й поолекна. Прииска й се да зареже всичко и просто да си поприказват. Само те двете. Часове наред. Вместо това се чу да казва:

– Ужасно бързам, извинявай.
– А, няма нищо… – отвърна момичето и отметна кичур коса зад ухото си. Тръгна да добави още нещо, но млъкна.

Вместо това излъчи малко тинейджърска нерешителност и чувственост, която Алиса пое жадно, заедно с глътка от кафето си.

– Колко имаш до сега? – втурна се направо тя.
– Над две хиляди са – отвърна момичето.
– Моите са само около осемстотин, нося ти ги всичките – Алиса бръкна в чантата си и извади от там голям пакет. – Чудех се как да ги опаковам, но ти ще си ги оправиш.
– Олеле, ужасно ти благодаря – каза момичето и хвана пакета с две ръце. – Сигурна ли си?
– Вече не, но ти ги обещах.

В салона нещо шумно изсъска, вдигна се пара, затракаха чаши. Автоматичната стъклена врата пусна вътре още мъже, стискащи в ръце портфейлите си. Пак замириса на прясно смляно кафе. Също като любимия й шкаф у дома, в кухнята, когато го отвореше. Опаковките стояха вътре, сортирани в пачки, които с течение на времето се бяха разпаднали и смесили с пакетите бяла и кафява захар, чай, кафе, какао и суха сметана. Само в него си развъждаше хаос – обичаше всяка сутрин сънена да бърника с ръка в разноцветната хартиена шума и да опипва на сляпо. Остави го празен, подобно на останалата част от клинично подредения апартамент. Защо?

– Защо ми ги даваш? – прочете мислите й Моника.
– Не знам – бързо отвърна Алиса. – Когато прочетох съобщението ти в Интернет си казах, че само ми се пречкат. На теб ще ти свършат повече работа.
– Работа? Каква работа? – наведе се напред Моника, защото не чу нищо – две деца профучаваха край нея, крещейки възбудено.
Край, всичко изчезна, помисли си Алиса. Край. Да се измъква, да избяга на часа.
– Дано не ти се повтарят. Беше ми приятно Моника, но трябва да бягам.

Докато ставаше й домъчня, че я оставя сама сред огледалните повърхности. И съжали, че не посмя да разопакова някаква емоция, която да разтопи пред нея със спомени за момичешките си години. Ето на, уплаши се окончателно. Не можа да си позволи дори малко да се поразстрои и сигурно точно сега й изглежда студена и бездушна. И все пак, за да се оправдае, за да покаже, че е наясно с нейния сладък, но нетраен свят, подхвърли през рамо:

– Някои от тях още миришат на шоколад…

Даже не можа да го каже както трябва. Направо си го изграка. Обърна се и спасително се гмурна в деловия метроном на крачките си. Припряно и механично започна да прави движенията, които й служиха да продължава да се движи напред. Опомни се чак на магистралата. Караше мощната си кола със 160. Стресна се от скоростта, намали, престрои се непохватно и спря в аварийната лента. Изключи двигателя, откопча колана и отметна глава назад, бършейки сълзите си.

21.11.2013 г.