Странната мокра птица

Илюстрация: Иво Сираков

Видя как поне десетима от изпреварващия го автобус се втренчиха в него. Te по принцип си зяпаха така, особено тези дето са по-близо до мътните стъкла. Не си мърдaха главите, а само очите. Затова, когато ги забеляза да усукват вратове, разбра, че гледат точно към него.

Аха. Така може. Сега им е интересен.

Часът е около осем и половина сутринта. Всички отиват на работа. Бръмченето е голямо. Покрай велоалеята крачат много хора. Дъждът се усилва.

Облечен е с бежов разнищен шлифер с пагони. Разкопчан. Платът вече е напълно мокър, но насрещния вятър го развява назад. Десният крачол на панталона е запретнат, а горната част е покрита с малки кални точици. Над черния найлонов чорап се вижда синкава старческа кожа. Периферията на шапката предпазва дебелите лупи на очилата от капките. Отразените предмети профучават един след друг и се забиват в дъното на зениците…

…набра достатъчно добра скорост и пусна кормилото. Седалката бе ниска и когато изправи гръб колената му щръкнаха още по-смешно настрани. Усещаше задника си подгизнал, но какво да се прави. Дъжд. Майната му. Обичаше го. Облекчаваше старческата му самота. Заради него излизаше на терасата, увит в одеало, и слушаше барабаненето по тенекиения перваз. Знаеше, че няма как да се види отделната дъждовна капка. Толкова бързо беше нейното движение. Само когато пльосне в локвата или върху кожата, когато предизвика звук, може да бъде забелязана. Опитваше да обърне внимание на всяка една поотделно. Самотническо занимание, но хубав начин поне да ги спаси от анонимността в края на полета им. Същата онази анонимност, която обезличаваше и него. Така си беше – в последните метри на собствения му полет неговата бежова и разнищена старческа плът вече не задържаше погледи.

Погледи, които му липсваха.

Дори сега, когато караше допотопния си, но внушителен велосипед. С широко извито кормило. С верига, която тракаше ритмично и десен педал, който тихо пищеше.

Изведнъж го измисли. Бавно започна да вдига ръце нагоре. Задържа ги неподвижни напълно хоризонтално. От ръбовете на ръкавите му се проточиха сребристи водни нишки, яката на шлифера му се плъзна под раменете. Ето ви една стара мокра птица, която няма начин да не забележите. Тя ще се опита да полети, а вие учудено ще я погледнете…

Автобусът от ляво отмина. Хората на задното стъкло останаха загледани в мократа му фигура. Може би успя да влезе в някоя по-различна от нормалните им, сутрешни мисли. Стана му приятно от възможността това да е вярно. Изправи се добре на седалката и даже вдигна ръцете си по-нагоре.

Десните му пръсти профучаха покрай носа на младеж, стиснал в юмрука си гърлото на бутилка. Той зяпна. Дръпна глава назад и го проследи с очи. Подметна нещо неразбираемо, но по пиянски дружелюбно.

Увеличи скоростта. Напълни дробовете си с въздух. Така. Хубаво е. Колко още мога да издържа? Ще ми се изморят ръцете.

Млад господин с костюм, палто и чадър. Поглежда към него, както се гледа първото предизвикателство за деня. Възрастна жена с рамкирано от космата качулка лице. Айде старче, прибирай се на топло. Mлада жена с червен чадър. Прави сепнато малка крачка встрани. Две ученички са го забелязали отдалеч. Гледат да запомнят всяка подробност, може да се наложи да го опишат. Още един господин. И още един.

От цепката на странично автомобилно стъкло замислено го следят очите на млада жена. Като през мюсюлманска забрадка. Мъжът зад волана се опитва да каже нещо. Може би го обсъждат. Всички са леко стреснати от неочаквано връхлитащата ги бежова грамада с колене-бутала. Каква странна сутрин за тях!

Ето. Сега е друго. Днес пльокнах като дъждовна капка по кожите ви…

Когато наближи малката неравност на асфалта най-после свали разперените си ръце и хвана кормилото. Странната мокра птица уморено сви бежовите си криле. Пък и сърцето се разтуптя по-силно от нормалното.

Заради всички тези погледи.