Термин

Тя лежи в голямото легло на спалнята. Лицето й има синкав отенък от светлината на лаптопа. Придържа  в скута си буркан с кисели краставички и шумно ги яде. От време на време протяга ръка и със стрелката на клавиатурата превърта трилъра напред …

…мобилният на агент Твар глухо вибрира. На дисплея се появява надпис „изчезвай оттам тя  идва за теб“. Той моментално избива с коляно капака на ковчега и през прашния прозорец на катафалката опитва да огледа обстановката. Лошо – процесията още се движи към църковната порта. Не се вижда нищо подходящо за прикритие.

Първият куршум пробива странично купето – иззад драперията с кух звук избива тънък лъч светлина. Опечалените надават възклицания, когато виждат от задната врата на черния автомобил да плонжира агент Твар. Автоматичната стрелба продължава – няколко фигури вече се свличат. Дебела жена започва писък. Отдясно букет цветя се пръсва нагоре, отляво изригват малки гейзери почва. Той тича върху калната алея с вдигнат пред лицето лакът. Фигурата на агент Мор се вижда зад голям бор. Лицето й е скрито в черна качулка. Опряла е ръцете си върху ствола, за да компенсира отката на оръжието. Стреля бързо, ритмично. Би трябвало вече да е свалила агент Твар на земята, но тълпата й пречи. Той се прехвърля през декоративен парапет, който се разпада под тежестта на тялото му. Зад парапета има дълбока ниша, облицована с гранитни плочи. Просва се на дъното и бясно пълзи напред…

…превърта напред със стрелката…

…агент Мор вече е в някакъв коридор. Пръхти от усилието да тича, стегната в коженото си яке. Върти студените си очи във всички посоки. В същото време агент Твар се е скрил отстрани в малка приемна и се опитва да съобрази какво да прави. Възможно е убийцата да тръгне към него, но има шанс да продължи нагоре по етажите. За няколко мига силуетът му, очертан от светлината на полупрозрачната врата на офиса, нерешително помръдва. После агентът грабва зелена папка от масичката и с делова крачка бута вратата.

Бюра, компютри, рафтове до тавана, прилича на вестникарска редакция. Кима неопределено към някого, небрежно бута папката под мишницата си, стреми се да прилича на дългогодишен служител. Един-двама вдигат глава, поглеждат го, пак забиват поглед в мониторите. Изходът е в дъното на пътеката, между бюрата. Остават няколко метра, когато чува зад гърба си баналното: „Мога ли да ви помогна с нещо?“. Обръща се с подходяща усмивка. Висока служителка, с квадратно лице и тънки устни, го гледа въпросително. В дъното на залата, зад гърба й, нахлува  фигурата на агент Мор, увенчана с островърхата си качулка. Тя моментално вдига оръжието си и стреля. Въздушната струя разполовява кичур от косата на служителката, а стъклената витрина зад агент Твар се разпада с трясък…

…превърта напред със стрелката…

…още се преследват. Сега агент Твар пресича баскетболно игрище и хлътва зад крилата на масивна врата. Обувките му чаткат върху шахматен под, светлината влиза през прозорците на висок витраж. Бяга по изкривен в чудовищна перспектива коридор. Секунда преди да гръмне звънецът се отварят всички врати и пространството се залива от ученици. Движат се хаотично – пролуките отпред се затварят, отстрани зейват нови. Някой се просва на пода и чантата му отхвръква. Недоволни възгласи. Пъпчив тинейджър протяга крак за спъване, агент Твар залита, но остава прав. Зад него е агент Мор. Тя напредва бързо, защото държи оръжието си на показ – всички инстинктивно се отдръпват. Появява се очилат преподавател, който протестира с вдигнати ръце, но след секунда започва да се превива на пода. По стълбите надолу е истинско задръстване – там никой не може да се отмести на никъде. Агент Мор вдига оръжието си стреля в тавана. Писъците са оглушителни, всичко се люшка насам-натам…

…превърта напред със стрелката… 

…в очите на майката се чете нещо от рода на „Какво правиш, по дяволите?“. Ръцете й отскачат нагоре, докато държат за рамената миниатюрно палтенце. Детската количка се удря с трясък в тревата и отвътре изхвърча синьо одеяло. Агент Твар комично се просва на земята. Към него се приближава агент Мор, гъвкава като змия, изпод черната качулка се вижда само белезникавия й нос. Изглежда, че вече ще го приклещи. Той обаче е на крака и бързо върти глава във всички посоки. Коленете на панталона и предницата на сакото му са подгизнали. Градинката е пълна с деца. Всички събират есенни листа. Възбудено крещят, размахват пръчки, сочат го.

Агент Твар се обръща и хуква. Минава през мокър пясъчник, прескача подстриган плет и стъпва на оживен тротоар. По улицата бавно се движи полицейска кола с трима униформени вътре. С умерена крачка агент Твар тръгва успоредно на патрулката, докато оправя раздърпаното си сако и държи под око агент Мор. Тя също прилича на случаен минувач, уж зяпа витрините, но скъсява дистанцията. Движат се така няколко минути, когато полицаите пускат сирената и ускоряват нанякъде. Агент Твар се хвърля към въртящата се врата на хотелско фоайе…

…превърта напред със стрелката… 

…камериер с изцъклени очи се свлича, опрял гръб о стената. По мъхестия тапет остава кървава диря…

…превърта напред със стрелката…

…Агент Твар прекрачва парапета на малък балкон и гледа към пететажна бездна. Долу блести басейн с формата на бъбрек. Полупрозрачната ципа на автоматичното покривало бавно се затваря. Обръща се и вижда как островърхата качулка изкача от асансьора и тича към него по мекия килим. Размахва високо кокалестите си лакти в стегнат спринт.

Айде скачай, какво се оглеждаш. Тя няма да се откаже. Скачай!…

Той скача. Прави малка крачка във въздуха и се пуска от парапета. Агент Твар пада дълго, а долу под него покривалото бързо съкращава свободната водна повърхност. Успява да уцели нищожния процеп и тялото му продължава траекторията си под водата. Обвито е с мехурчета. Вратовръзката му сочи нагоре, по лицето му шари пречупена светлина. Маха с ръце и крака. Трябва да излезе преди агент Мор да започне да стреля по басейна. Опира длани о полупрозрачната ципа, опитва се да я избута. Рита с всички сили. Къде е процепът? Трябва да излезе. Трябва да диша. Трябва най-накрая да си поеме въздух…

Пауза.

Тя се отдръпва от застиналото изображение на монитора и няколко пъти шумно вдишва и издишва. Оставя буркана с кисели краставички на пода. Обръща се към спящия на леглото мъж и го разтърсва за рамото:

– Ставай. Май е време. Викай такси.

Мъжът отваря очи. Гледа как тя придържа с ръка големия си корем докато се изправя и се мръщи от болка. Той скача от леглото и бързо започва да се облича. Помага й за обувките. Краката й са оттекли и не могат да влязат, накрая просто й казва да ги подпети. Нарамва малката раница с принадлежности за родилното и я хваща под мишницата.

– Сигурна ли си, че тръгва да излиза?

Тя кима. 

05.11.2016