Философията на едно бягство от час

Първи звънец. Всички се тълпят на вратата. Дебелата Мария крещи: „Аре бе, голяма работа!“ Цайса опръсква всички наоколо със слюнка: „Може и голяма да стане! Тоя ще ни побърка, аз ви предупреждавах!“ Предстои ни да разберем дали Бухалът ще тръгне да си отмъщава. Представям си го как e влязъл в празния кабинет по Философия. И няма „клас стани, клас мирно“, само една изкормена кифла на поставката за тебешири. Избягахме всички. Веднъж никой да не се цепи. Даже зубрачите.

Това се случи миналата седмица. След бягството всички се пръснаха в различни посоки, а ние с Пацо прескочихме оградата на училището и влязохме в отсрещната кръчма „При Трифон“. Тогава за първи път пих кафе. Идва Тунката и ни пита какво ще искаме. Казах: „За мен едно кафе“ с едно напрежение в корема. „Бира трябваше да си вземем“, вика Пацо и се хили. Виждал съм го да пуши. Кофти тип е, но е добре да съм до него. Никой „копче“ не може да му каже. Тунката ни донесе кафетата.

Между другото, на отсрещната стена в кръчмата на Тунката имаше закачена една моя картина. Тогава още не беше кръчма и не се казваше „При Трифон“. Беше кварталния клуб на Отечествения фронт (2), в който се развиваха културно-масови дейности. Участвах в изложба акварели. Моят акварел изобразяваше динозаври в подножието на изригващ вулкан. Много голям и пъстър акварел. Ей там беше закачен, дето сега е пожълтелия календар с Гунди.

Но преди да стане клуб на Отечествения фронт тук беше „Капанчето“ – най-мръсната  кръчма в квартала, дори в целия град. Тогава вярвах, че „Капанчето“ е капан за татковци. Горкият ми татко влизаше вътре, а петнистата врата щракваше с метален звук зад гърба му и той вече не можеше да се прибере за вечеря.

Мама често ме пращаше да прибирам татко за вечеря.

Изминавах в летния сумрак разстоянието до „Капанчето“ по пътеката между блоковете. Чувах как някой по терасите пържи салам „Кучешка радост“. Виждах как прилепите се стрелкат насам-натам. Високите витрини на „Капанчето“ бяха затулени с плътни завеси, върху които шаваха сенките на хората вътре. Влизах в задименото помещение и се взирах в грамадните фигури. Все не можех да разпозная фигурата на татко. „Мама те вика за вечеря“, казвах, когато най-накрая го намирах на някоя от масите, отрупани със зелени бирени бутилки. „Ей го синковеца“, казваше тате и ме качваше на коляното си. Или пък казваше „Ооо, мой човек!“

Понякога ми взимаше кебапче върху половин филия хляб.

Когато „Капанчето“ тръгна да става клуб на ОФ-то, изтърбушиха всичко, свалиха завесите и вътре стана светло и чисто. Виждах си акварела с динозаврите през прозрачните витрини, минавайки покрай тях на път за училище. Сега, когато ОФ-то пак се превърна в кръчма, вътре е нещо средно – нито тъмно, нито светло. Но според мен пепелниците от „Капанчето“ си останаха.

Пиех си кафето бавно. Държах чашката за дръжцитата и спазвах определен ъгъл при сгъвката на лакътя. Пацо ме шибна зад врата (никога не пропускаше да се изгаври!). Покривката на масата се ошари с капки кафе. Праснах Пацо по рамото. После Пацо толкова дълго и силно ме ръга в ребрата, че се наложи да му покажа скобника. Бях увил чатала от дебела, твърда тел с цветни кабелчета. Никой друг не правеше такива скобници. И с двоен ластик. Жесток!

До началото на следващия час оставаха още петнайсет минути. С Пацо тръгнахме отново да прескачаме оградата на училището. Забелязахме как отделни групи от класа ни се шляят из двора. Някои от тях дъвчеха кифли (винаги имаха пари за кифли!). Ние с Пацо балансирахме с ръце на ръба на оградата и слушахме как червата ни къркорят от кафето. В края на оградата училищният двор пропадаше в дълбок около три метра трап с малко пясък на дъното. Тук-там се виждаха и щръкнали арматурни железа. Стояхме на ръба и гледахме надолу. Пацо каза, че ще скочи. Постоя малко на ръба, направи се, че залита напред, но го беше шубе: „Майтапя се, бе!“ Тогава му казах да се разкара от ръба, за да скоча аз. Взирах в дъното на ямата. Търсех оправдание, за да не скоча, но всички тези „Пъзльо!“ и „Шубенце долно!“ ме избутаха от ръба и полетях. Приземих се твърдо. Колената ми се огънаха, задникът ми се удари в пясъка и въздухът излетя от дробовете ми с едно „Хък!“. Когато мъчително си поех дъх обратно, ме обзе такава дива радост, че скочих още три пъти! Хем да покажа на Пацо колко лесно се прави, хем малко да позлобея. Да го е яд! И той вярно нещо се промени – стихна, миряса. После двамата тръгнахме като двама братя към входа на сградата. Влачехме чантите си за дръжките.

Усетих как вратът ми се пълни мокър ориз. Онзи мухльо от горния клас този път беше изтърбушил тръбичката на дебела химикалка, пълнеше устата си с ориза и сега се готвеше за нов залп. Такова нещо не бях виждал – вторият залп плисна като рояк бели оси, които се заплетоха в косите на поне десетима от тълпящите се пред кабинета по Философия. Нямаше друг начин – избутах всички навътре в помещението и затръшнах врата. Пацо я запъна с крак, докато се опитваше да усмири бясно мърдащата дръжка на бравата. След малко оня се отказа и тръгна по коридора да търси други жертви.

Всички седнахме по чиновете – нагласени, изпълнителни, готови за присъдата. Бухалът трябваше да влезе всеки момент и да ни изгледа иззад дебелите си лупи.

– Клас – стани! Клас – мирно!

Влетя в стаята минута по-рано от звънеца, издърпа припряно стола изпод бюрото си и плясна кожената си чанта върху древната му повърхност. Секунда след това всички чухме как дебелата Мария откъсва празен двоен лист хартия от средата на тетрадката си. Приготвя се. Даже учебника си е пъхнала под чина, за да преписва от него.

– Извадете по един празен двоен лист хартия – каза Бухала. – Ще ви стигне.

Изтръпнах. Не бях пипвал. Ни Платон. Ни Аристотел. Докато откъсвах средния лист от тетрадката, си помислих за оценката, която ме чака. Слаб две. Ето го, значи, отмъщението на Бухала!

– Ще направим контролно. Пишете отгоре заглавие: „Философията на едно бягство от час“. Време – до края на часа. Колкото изкарате – толкова ви пиша за края на годината.

И седна зад бюрото. Отвори някаква книга, размърда дебелите рамки на очилата си и потъна в нея, все едно не съществувахме. Ами сега? Първоначалната суматоха постепенно стихна. Даже зубрачите започнаха да въртят ококорени очи. Такава гадост досега никой не ни беше сервирал. Нямаше спасение дори в учебника!

Дълго се взирах в белия лист, обзет от паниката на изнизващите се в тържествената тишина секунди. После подуших миризмата на мастило. Чух лепкавия звук на десетки мастилени химикалки, които трескаво почукваха по редовете на листовете. Какво пък, няма какво да се губи тука. Сега ще видите вие, г-н Бухал! Стиснах здраво жълтата химикалка, докоснах листа и издълбах точка с въртеливи движения, която прелях в буква…

Звънецът за края на часа започна яростно да вие. Когато най-накрая отшумя и коридорите се изпълниха с глъч, Цайса вдигна ръка притеснен:

– Може ли да си откъсна още един лист? – каза той.

Взе ми думите от устата.

16.11.2017

---

(1) Скобник (скобарник, скобелник) – малка прашка, изработена от чатал от метална тел и тънък ластик. Изстрелва огънати във формата на буква „V“ телени скоби.

(2) Отечественият фронт (съкратено ОФ, произнасяно о-фе) е политическа коалиция и накрая самостоятелна организация в България, създадена през 1942 г. След 1948 г. Отечественият фронт е трансформиран в масова обществена организация с хиляди комитети за реализиране на граждански инициативи. Кварталните ОФ клубове най-често са използвани за изборни секции, но така също за провеждането на събрания и срещи.