Пътуване до Мумджидам и по-нататък или как се пие носталгична лимонада

Тази история е добре да започне със служителя на пловдивската автогара „Родопи“, който държи в ръка малко клонче. На върха на клончето е кацнала зелена богомолка. Служителят се чуди къде ще е най-добре да остави клончето, за да продължи богомолката необезпокоявана по пътя си.

Ние двамата, с г-н С., също търсим начин да продължим пътя си – предстои ни да се преборим за места в микробуса към Бачково. Краткосрочният ни план е да се изкачим от Бачковския манастир към хижа Марциганица, оттам през селата Добростан, Орешец, Врата и Три могили, до заветната махала Мумджидам. Дългосрочният ни план е да стигнем до язовир Кърджали. Пеш, с нелеки раници на гръб.

Първата част от маршрута: Бачково - махала Мумджидам.
Първата част от маршрута: Бачково – махала Мумджидам.

Достигането до махала Мумджидам, или както някои пътешественици я наричат „Кралство Мумджидам“, е невероятно преживяване. Намира се на билото на обезлесен къс рид, високо над левия приток на Арда – между реката Боровица (в тази си част се нарича Хамбар дере) и реката Коджа дере.

Да влезеш в махала Мумджидам от село Три Могили  е лесно – прекрасна пътека, съвсем наскоро маркирана. Но да излезеш от Мумджидам по друг път, освен обратния, е наистина доста трудно – може да се ходи из планинския рид Кара кулас и неговия най-висок връх – Чиляка (или Чилякая -1459 м) и скалата Саръ кая  (Жълтата скала) към село Безводно. Или да се тръгне към село Женда през рида Узун Сърт, от връх Гьомдеш да се хвърли поглед върху релефа, после през Узун Сърт да се спусне към Коджа дере. Или да се върви по някакъв друг незнаен маршрут, известен само на шепа хора. Сигурно всички тези имена не ви говорят нищо, но ги има из картите и пътеписите, така че, ако решите, можете да се възползвате от тях.

Див, необятен, непристъпен, непрогледен пущинак са всички тези ридове и дерета около махала Мумджидам. Напълно лишени от човешко присъствие, с ужасно стръмни склонове, по които едва се различават кози пътеки. Труден за ходене терен по трошливи вулканични скали и драки, които най-вероятно до една се казват „чакай малко“ на латински. Казвам ви – истинско изпитание за физиката и самообладанието е да се ходи по тези места. Но за това по-нататък. Ето, най-общо, как изглежда Кралство Мумджидам:

Над махалата Мумджидам се вижда Саръ кая (жълтата скала).
Над махалата Мумджидам се вижда Саръ кая (жълтата скала).

И така – микробусът ни изсипва пред Бачковския манастир. Човешка гмеж, скарите пушат, алъш-вериша си върви, както обикновено. С г-н С. изпиваме по една лимонада „Носталгия“, която, вместо да ни върне в доброто старо минало, ни изпраща далече в бъдещето, където космически сонди копаят незнайни руди и минерали от астероиди, за да може все пак да я правят тая лимонада от нещо, понеже в бъдещето лимони вече няма.

Хидратираме се насила с лимонадата и поемаме нагоре към хижа Марциганица. Контактът ни с хора приключва веднага след параклиса „Св. Архангел Михаил“ и това някак си ни облекчава. Оставаме си сами на приветливо обозначената с маркировка и табелки пътека. Ако някой турист не си е направил труда да проучи маршрута си, много би се разочаровал от високата ограда, опасала хижата, и надписа „Въоръжена охрана! Влизането на ваша отговорност!“ Марциганица е в частни лапи от десетина години и понастоящем се продава за два милиона. Купете си хижа Марциганица!

Все пак успяваме да разменим няколко думи с един посетител на близката облагородена пещера „Добростански бисер“. Сподели ни, че преди да стане частна собственост, хижата се е тресяла от посещения, събори и всякакви веселби. Абе глъч е имало тука! Сега, освен няколко високо технологични автомобила (малко по-мощни от сондите, дето копаят лимонада „Носталгия“ от астероидите), кацнали пред оградата на хижата, друго няма какво да видите. Кофти работа.

Ние, с г-н С. си продължаваме надолу, към село Добростан. Малко преди да влезем в селото, се срещаме с бай Йордан. Той бърза да ни пресрещне и да ни съпроводи до някъде. В ръката си стиска хартийка, в която са увити свещички. Бай Йордан е пастир и ни говори за стадото си – ей тези телета там само аз мога да ги доближа, не се дават на друг, ей онова там, шареното, съм го оставил за дамазлък (за разплод). Кравите му са холандска порода, само за месо. За износ. Бай Йордан отива до параклиса „Св. Илия“, за да запали свещичка. Той, най-вероятно,  е последният християнин, който ще срещнем по тия земи.

Параклисът "Св. Илия", край Добростан.
Параклисът „Св. Илия“, край Добростан.
Влизаме в село Добростан.
Влизаме в село Добростан.
Последната спирка в живота на хората от Добростан.
Последната спирка в живота на хората от Добростан.

По серпентините на асфалтовия път продължаваме към село Орешец, но слънцето започва да клони към заник. Време е за първата ни нощувка на открито. Отбиваме се от пътя, търсим подходящо място за бивак – малка полянка, под две диви джанки и чудесен изглед. Няколко глътки ракия (г-н С. вади от дисагите си страхотно козе сирене), два-три залъка и сън. Това е.

На сутринта се събуждам от джафкането на някакво куче в гората. В просъница започвам да разбирам, че това куче нещо не джафка както трябва, все едно рибена кост има в гърлото и се дере зверски. Вместо добро утро, г-н С. ме уведомява: „Глиган е това! Нещо се е разсърдил…“. „Ама на нас ли се сърди сега тоз глиган ве, г-н С.?“

„Че на кого другиго?“

Бивак номер едно. Преди село Орешец.
Бивак номер едно. Преди село Орешец.
Изглед от палатката
Изглед от палатката
Изглед от палатката
Изглед от палатката
Безоблачната луна правеше нощите ни светли като ден.
Безоблачната луна правеше нощите ни светли като ден.

Ето го и село Орешец – кокетно свито на хълмчето. Приказка. Минаваме покрай старото училище и решаваме да поспрем и се впуснем в урбекс изследователска мисия (от urban exploration – urbex). Винаги, когато влизам в такива места, буквално започвам да чувам шумовете от тяхното минало. В случая с училището – пристъпвам внимателно с фотоапарата, а коридорът кънти от бягащи крачка, врати се отварят и затварят, ехти глъч на превъзбудени деца… Всъщност тишината вътре е смазваща. Вижте фотогалерията:

Село Орешец
Село Орешец
Село Орешец
Село Орешец

Ето как изглежда училището в село Орешец сега:

За презентацията е нужен JavaScript.

Във всяко едно дълго пътуване се случват по един-два момента на блаженство (аве, май съм в Рая!) и един-два момента на страдание (аве, май съм в Ада!). След село Орешец и няколко часа ходене по разтопен от жегата асфалт, за нас отваря врати село Врата. Още в самото начало на селото, не в неговия недостижим край, а само на някакви си 50-100 метра от табелата, попадаме на… Хранителни стоки. При това вратата на магазинчето е отворена приветливо, а отвън има пейка, масичка и чешма. Бутаме комарника и заварваме вътре две баби и двама дядовци.

Дали има студена бира? Има. А дали има нещо за хапване? Отворете хладилника и вижте какво може да си намерите. Отваряме, намираме си една кръгла като усмихнато слънце създърма. Взимаме си бирите, и отвън, на пейката, изуваме обувки и чорапи, за да помърдаме палци на въздух (май сме в Рая!). Следват кафе, вафли, лимонада. Паметни мигве, казвам ви.

Ще има още Ад и Рай в тази история, неизбежно е. И още много изпити лимонади ще има и всичките ще са по-добри от онази „Носталгия“ на Бачковския манастир, дето я вадят от Космоса. Продължаваме по-нататък, не спирайте четенето.

Всеки, който влиза в магазинчето на село Врата "паркира" бастунчето си отвън. Сноп от бастуни. Всеки бастун е с характера на собственика му.
Всеки, който влиза в магазинчето на село Врата „паркира“ бастунчето си отвън. Сноп от бастуни. Всеки бастун е с характера на собственика му.
Аз също съм роден 1975-та.
Аз също съм роден 1975-та.

Вървим към село Три могили, а пейзажите покрай нас се сменят един след друг. Чешмите тук са буквално през няколко метра и всеки майстор е вложил в тях различно количество труд и въображение, но винаги е приятно да поспреш покрай тях. С г-н С. повеждаме класация за най-добра чешма. Основният критерий е температурата и вкусът на водата. Ако си налееш в бутилката и тя се изпоти, като че ли я вадиш от фризера – голям шанс за призово място има тая чешма. Знаете – всяка чешма е построена за помен на някого. Четем надписите на български, турски и арабски и поменаваме хората…

Пристигаме в село Три могили, изходната ни точка към Кралство Мумджидам. Още е светло и бързаме да разположим бивака на хубава полянка, под сянката на два млади ореха, а чешмата е съвсем наблизо. Мястото е перфектно за отмора – така са мислили и партизаните от бригадата на Васил Коларов, които през 1944-та също отседнали на нея. Така пише на малкия циментов паметник, стърчащ насред полянката. Хора почти не виждаме. На свечеряване – пак ракия и козе сирене. Една от най-хубавите ни вечери. Спим под открито небе и зяпаме звездите. Най-много някой комар да бръмне.

Рано сутринта се измъквам от чувала, за да обиколя селото. Щракам с фотоапарата и закусвам с огромни, сочни къпини. Къпините са я завзели тази страна, да знаете…

Бивак номер две - село Три могили.
Бивак номер две – село Три могили.

Пътешествениците сравняват достигането до махалата Мумджидам с достигането до Мачу Пикчу, например. Или с ходенето през девет планини в десета. Или с достигането до края на Света. Както споменах в началото, да стигнеш до Кралството не е толкова трудно, но пък усещането е наистина усещане, че си открил нещо изолирано и древно. Абе развълнувани сме. Още повече, че очакваме да се срещнем с краля на Мумджидам – потомъка на османски турци Тунджер. Преди това, по пътя за махалата, срещнаме пастира Мехмед, който е най-добрият приятел на Тунджер. Мехмед е със стадото си кози, поспираме се за малко, бъбрим. Някога, преди много време, махалата Мумджидам е била тържище, пазар за животни. Живял е там турчина Мумджи, който имал обор (дам, на турски). Ето как изглежда сега махалата Мумджидам (оборът на Мумджи):

Лежим си ние в сянката на ореха в Мумджидам, до едва църцорещата чешма, и не след дълго пристига с усмивка Тунджер Шабан Саид, единственият обитател на Кралството. Неговата история е описана подробно от предишни пътешественици, но ние с г-н С. постепенно, в разговорите ни, отново преминаваме през нея.

Тунджер е роден е през 1974-та и отрасъл в съседната Гяур махала, заедно с четирите си по-големи сестри. Образован отшелник, попътувал по света, завърнал се в родното място, за да отглежда стадата на баща си – Шабан. Старият Шабан, който сега лежи болен в село Паничково, твърдо вярва в образованието. Със спестени пари праща Тунджер да учи в университет в Пловдив. Така се случва, че по-късно Тунджер решава да напусне страната в посока Запад. Пресича пеш границата със Швейцария, живее там в имиграционен лагер, където посещава курсове по английски и немски език. После пробва късмета си в Лондон. „Камъкът си тежи на мястото“, казва Тунджер, а и има синовен дълг към стария си баща, затова се връща в България и става преподавател по английски и немски в Кърджали. Занимава се с учителство 8 години, но парите са малко, не стигат. И ето го Тунджер сега, отново е там, откъдето е започнал животът му – сред пасищата по билата и древните каменни къщи. Така му е по-добре.

Тунджер Шабан Саид, образованият отшелник-пастир
Тунджер Шабан Саид, образованият отшелник-пастир

Тунджер живее тук със стадото си целогодишно. Подготвя се за поне три месеца без достъп до околните села през зимата. Дърва събира, пастърми суши, с брашно се запасява (има си муле за преходите с товар от Паничково). Пита ни как живеем в София – може би не за друго, а за да открои още веднъж достойнствата на Кралство Мумджидам. И за да каже още веднъж, че се чувства добре тук, никак не е за оплакване. Вярваме му. Пита ни откъде знаем за него. Твоите гости-пътешественици пишат за теб в Интернет, казвам му, и все хубави неща пишат. Тунджер едва скрива, че му е приятно да го чуе.

Денят напредва, а ни е с г-н С. искаме да продължим към село Безводно, надолу през дерето, после нагоре към скалата Саръ Кая и връх Чиляка. Тунджер ни упътва откъде да минем, след което се съгласява да позира за снимки.

Тунджер се прибира в единствената обитаема къща в Мумджидам
Тунджер се прибира в единствената обитаема къща в Мумджидам

Слизането от махала Мумджидам до дерето на река Боровица е по трудно различима козя пътека. Вървим по стръмен сипей, трошливите скали поддават под краката ни, слънцето пече безжалостно. Губим пътеката непрекъснато, лутаме се, падаме и си причиняваме кървави рани по глезените. Най-накрая, с изнурени ходила, се добираме до реката, която тече в монолитно каменно корито. Ориентир ни е старият разрушен мост, който ни описа Тунджер. Малко след него се тръгва нагоре по ръба на рида, към скалата Саръ Кая. Ние обаче, с г-н С., сме толкова скапани, че трябва да рестартираме по някакъв начин цялото това начинание.

Разрушеният мост над река Боровица
Разрушеният мост над река Боровица

Ето тук се случва едно от онези вълшебни неща, които могат да осмислят и най-силните телесни страдания у човека. В този сезон река Боровица не е пълноводна и предлага на изморения пътешественик безброй плитки, прохладни, сини вирчета. Смъквам жалките, потни парцали от тялото си и се бухвам във водата, докато г-н С. още коригира дишането си на брега. Отпускам се в прохладната вода и лежа в нея без да мърдам. Пасаж от малки бързи пъстърви нахлува любопитно във вирчето. Пъстърви, които нямат страх от човека, защото го виждат за първи път. Доверчиво плуват навсякъде около тялото ми, гладни са, започват да го опитват как е на вкус. Леки, приятни пощипвания, а самите пъстърви и камъните по дъното искрят в неоново синкав оттенък. Да-а-а-а, в Рая съм..

Или поне в Нечия чаша със шампанско…

Г-н С., ще направите ли една снимчица на този вълшебен момент? Г-н С. скача на крака и хлътва обратно в пущинака. Чувам го как се катери нагоре, по ронливия сипей. Посял е някъде фотоапарата. След малко се връща, а усмивката грее на лицето му. Той, между другото, претърпя големи загуби по време на нашето нелеко пътешествие – калъф за очила, канче и хубавата ножка, с която е бил на Ком-Емине. Поне фотоапарата спаси.

Освежени, навличаме нови дрехи, мятаме раниците на гръб и тръгваме да решаваме съдбата си по склоновете на рида Кара кулас. Слънцето клони към хоризонта, нямаме безкрайно време за прехода до Безводно, а трябва да изкачим връх Чиляка (1459 м). От коритото на реката тръгваме (със свити сърца) напреки през драките, с намерението да попаднем на пътека. И попадаме на пътека, с което страхът и притесненията ни напускат. Ура! Ще успеем!

Но не успяваме. След близо два часа лутане и чудене, след консултации с две подробни хартиени карти на Родопите и един GPS (с предварително изтеглен трак), след солови проучвателни мисии на района и обследване на всички разклонения, без никаква панорамна видимост, след опит за пробив през гора с хоризонтални борове, след притеснения, че се набиваме в най-дивия пущинак, право в устата на Баба Меца… отново се връщаме на реката, за да преосмислим ситуацията, в която се намираме. Разработваме всички възможни сюжетни линии на сценария и в крайна сметка решаваме, че не искаме отново да правим пробив през този непросветен пущинак. Последната слънчева светлина щяхме да използваме, за да се върнем обратно в Кралство Мумджидам и на сутринта да пробваме друг начин да го напуснем.

Аз и без това тайно се надявах да имам възможността да направя снимки на Мумджидам по залез слънце.

Мъките обратно по склона и камъняците няма да ги описвам. Само ще кажа, че се почувствахме още по-големи нищожества, след като отново се позагубихме няколко пъти и даже малко позагубихме и самообладание. То бива, бива, ама чак пък толкоз… Добрахме се до Мумджидам и дълго пихме вода от едва църцорещата чешма. Отново посетихме къщата на Тунджер. Извадих от раницата торбичка с люти чушки и му ги подадох. Той от своя страна ни подари два домата – от градината в Паничково. Аз си лягам рано. Настанявайте се където искате и вдигайте шумна веселба, че да бягат зверовете, подканя ни Тунджер. А, веселба ще правим… ще си кръцнем една салата с твоите домати, ще пийнем две глътки ракия и умираме, отговаряме му ние.

Така и правим. Звездният купол на Кралство Мумджидам ни заобгръща отвсякъде.

Бивак номер три - махала Мумджидам.
Бивак номер три – махала Мумджидам.

Сутрин е. Пак сме в Рая, защото Тунджер се задава по пътеката с джезве в ръка. Запалил е той печката, за да ни почерпи с турско кафе, носи ни го направо на чешмата. За кафето на Тунджер пише всеки пътешественик, минавал по тези места. Та пием си ние кафето и обсъждаме различни теми. Накрая идва време отново да се разделим. Планът ни този път е да опитаме преход към село Женда, през рида Узун Сърт. Отново слушаме и запомняме обясненията на Тунджер, отново пускаме GPS-a. И тръгваме.

В началото всичко върви добре. Пътека има, забележима. Полека се изкачваме, за да вървим по билните поляни, хем някаква панорама да имаме, да съобразяваме накъде вървим. Обнадеждени сме, така да се каже. Минаваме през разрушени махали, построени на такива места, че простор да има пред погледа на обитателите им. Внимателно, ама много внимателно, следим GPS-а, карти и релеф… Въпреки това често сме на пътеки, които са толкова древни (ни крак, ни копито, ни лапа е стъпвало по тях) че свършват в нищото, разтварят се, все едно никога не ги е било. В конфликт сме с GPS трака, който неистово иска да ни вкара в непроходимата гора отляво на рида, без следа от човешко присъствие. Често вървим нанякъде, после се връщаме обратно. В един момент зарязваме раниците, за да изследваме една наистина категорична пътека, която  ни отвежда на връх Гьомдеш, за да видим в далечината язовир Боровица, а в ляво от нас коритото на Коджа дере. Е, и това е нещо. Ще го гоним това дере, ясно е.

Поглед от връх Гьомдеш, към язовир Боровица.
Поглед от връх Гьомдеш, към язовир Боровица.
Коритото на Коджа дере.
Коритото на Коджа дере.

„Велико нещо е Родопа, но не е за всеки. Изискванията й към тези, които я посещават са големи.“, пише пътешественикът Коста Иванов в блога си.

Така е. Предстои ни много трудно слизане по левия ръб на рида Узун Сърт. Няма пътека. Пердашим напред през драките от вида „чакай малко“, както намерим за добре. Шалтетата, вързани на раниците ни, стават на ресни. Не мога да се отърва от усещането, че нарушаваме територията на някоя мечка – и май има защо. Забелязвам отчупени клонки и изпражнения, а преди да тръгнем се запознах с факта, че долината на реката, която е непресъхваща, се обитава от мечки, които там пият вода и се къпят в горещините. Даже слухови халюцинации получавам – спирам и се ослушвам, нещо ръмжи гърлено. Няма край това слизане, още и още жилави клони и драки (аве, май сме в Ада!).

Това сега какво е?
Това сега какво е?

Е, накрая се добираме до коритото на Коджа дере. И послушно си взимаме наградата – пак хубави вирчета има тука. Къпем се, ама отново със свити сърца, кой знае какво още може да ни предложи релефа по-нататък. Тръгваме обнадеждени по изпепеленото от слънце каменно корито. Вървим дълго, мълчаливо, пейзажът трепти от разтопения въздух, пред погледа всичко наоколо се криви като под лупа, аха да получа слънчев удар.

Преходът по изпепеленото от слънцето каменно корито на Коджа дере.
Преходът по изпепеленото от слънцето каменно корито на Коджа дере.

Добираме се до черен път и с г-н С. нещо пак се развеселяваме. Чешми, студени, има! Следваме GPS трака. Според него ни предстои да се прехвърлим през едни големи баири към село Женда. Разочарованието ни обаче е пълно. За няколко страшни мига пак губим почва под краката си и излизаме от добрия тон – тракът отново ни забива към стръмен рид, в непроходима без мачете гора. Тука вече категорично отказваме да продължаваме да вървим по този начин. Бърза консултация с всички възможни карти и готово – ще ходим по черен коларски път, през гориста местност, 10-15 километра, за да се доберем до село Комунига.

Пътят е дълъг и скучен. Това, което си струва да се спомене е, че преминаваме през територията на Държавно ловно стопанство „Женда“. Преодоляваме високи заграждения, на които пише, че влизането е строго забранено, поради опасност от привнасяне на свинска чума. Виждат се корита и пръскачни за обработка на влизащите хора и автомобили. Искрено се надяваме да не сме имали свинска чума по подметките си! Иначе ловното стопанство е един своеобразен Джурасик парк, но вместо велосираптори непрекъснато се стрелкат сърни. Виждаме толкова много сърни, колкото не сме виждали през животите си до онзи момент.

Може би най-тежките мигове преживяваме на последните два-три километра черен път до шосето за село Комунига. Последни, предпоследни и най-последни завои и завои-бонуси, нагоре по баира. Умираме и се раждаме на всеки завой. И е разбираемо – след толкова ходене из пущинака за този ден. Не може, г-н С., толкова много да страдаме, казвам аз. Съдбата ще ни възнагради за мъките, кръчма отворена ще има в Комунига, помни ми думата! Излизаме ние на приветливото шосе, автомобилите весело бръмчат, най-накрая, след дни на неизвестност имаме телефонна връзка, за да звъннем и да поплачем малко с близките си 😉

Поглъщаме въглехидрати и се съвземаме. По шосето не може да се върви – място за пешеходци няма, колите са бързи. Г-н С. мята палец и спира черен мерцедес. Водачът, най-вероятно местен бизнесмен, ни пита: „Знаете ли я тази поговорка: „Пази, Боже, сляпо да прогледа?“. Знаем я, казваме ние, но разговорът така и не потръгва по-нататък.

Ето ни в село Комунига, на сенчеста пейка, между два прекрасни магазина. В такива мигове, човек се чуди какво първо да си вземе и накрая купува пълни тъпотии. И лимонада. Местните котки веднага разпознават чужденеца в нас и ни се лепват. Местните полицаи също веднага разпознават чужденеца в нас и ни се лепват. Местните хора, и те, веднага разпознават чужденеца в нас, но кротко си пият вечерните бири. Звучи изцяло турска реч.

Заговаряме се – селото е голямо, поддържано, но всички са гастарбайтери по Холандия и Германия, постоянни са само бабите и дядовците. Питаме къде можем да опънем палатката без да пречим никому. Предлагат ни поляната в градинката на кметството. Перфектното място – мека, поддържана трева, цветя и т.н. Лека нощ.

Бивак номер четири - в кметството на село Комунига.
Бивак номер четири – в кметството на село Комунига.

На сутринта сме обратно на пейката пред магазина. Едно, две, три кафета. И лимонади. Разглеждаме картата и набелязваме нов маршрут, който започва от Железник. Оттам към селата Бели вир, Яворово и надолу към язовир Кърджали. Пред нас спира микробус, който ни откарва до Железник.

Втората част на маршрута - Железник-язовир Кърджали.
Втората част на маршрута – Железник-язовир Кърджали.

От чешма на чешма вървим към Яворово. Някъде около обяд, в най-силната жега, влизаме в селото. Над нас са надвиснали тежки клони, отрупани с едри сини сливи. Откъсвам една и я пъхам в пресъхналата си устата. Господи, благодаря ти, това е най-якия плод на Вселената! Но пък и магазинът-кръчма е отворен – отпред на пластмасовата масичка кибичат няколко човека. Намираме си сянка и отпочваме бири – невъзможно е да продължаваме в този пек, нека слънцето малко се пречупи. От високоговорителите на джамията се лее молитва, по улицата минават мърляви божии чада, облечени в шуби. Един от местните се заговаря с нас, черпи ни с кафе от сърце. Минаваме на кафе и лимонада, слънцето не ще да миряса и това е. След малко пристига кметът Айнур. Споделя с нас за ловджийски черен път, който да ни отведе напряко, през билата, към махала Чеганци и надолу към Костино. Предлага да ни закара до началната точка на този път. Съгласяваме се с благодарност.

Село Яворово.
Село Яворово.
По пътя между Яворово и махала Чеганци.
По пътя между Яворово и махала Чеганци.
Махала Чеганци.
Махала Чеганци.
Махала Чеганци.
Махала Чеганци.
На възлови кръстовища забелязваме следи от наскоро отминалия Курбан байрам.
На възлови кръстовища забелязваме следи от наскоро отминалия Курбан байрам.
Село Костино се намира в положение на Свръхпозиция (според Квантовата механика) - едновременно влизаш и излизаш от него.
Село Костино се намира в положение на Свръхпозиция (според Квантовата механика) – едновременно влизаш и излизаш от него.

Продължаваме през Костино, Скална глава и всички останали многобройни селца по пътя за Енчец и язовир Кърджали, крайната точка на това пътешествие. Сега вече не пропускаме нито едно магазинче с хранителни стоки. Спираме, пием лимонади, тръгваме. Спираме, пием лимонади, тръгваме. Спираме, пием лимонади, тръгваме. Опитваме всички видове лимонади в района, г-н С. си взема направо по три шишета. Жълти, зелени, червени – ето това вече са носталгични лимонади, защото пътуването ни е към своя край.

Самотна автобусна спирка в село Скална глава.
Самотна автобусна спирка в село Скална глава.
Околностите на село Скална глава.
Околностите на село Скална глава.
Язовир Кърджали.
Язовир Кърджали.
Бивак номер пет на язовир Кърджали.
Бивак номер пет на язовир Кърджали.

Може би тази история трябва да завърши с въпроса на възрастна жена, която срещаме на една от последните чешми към язовир Кърджали. Когато й казваме, че ходим вече пети ден из Родопите, тя възкликва:

„Вай, вай, вай… ама плащат ли ви за това?“

Благодаря ви, че бяхте с нас на това пътуване.


Послепис:

Напътствие за подреждане на камъни

Подреждай камъни търпеливо

за да слезеш навътре във себе си,

за да влиза мисълта ти – змийче между пръстите,

за да влиза – бавно и криво.

Подреждай камъни търпеливо,

както казват редят се столетия,

както пророците са подреждали всеки нов Бог,

както казват – бавно и криво.

Подреждай камъни търпеливо,

така те пък подготвят душата ти –

като камила през ухо на игла да премине.

Като камила – бавно и криво.

Подреждай камъни,

подреждай камъни търпеливо.

Един ден може да вдигнеш ограда…

Автор: Иво Георгиев, поет, музикант и пътешественик


Сега можете необезпокоявани да разгледате още снимки от това пътешествие:

Аз и Тунджер.
Аз и Тунджер. (снимка: г-н С.)
Бивак номер две - село Три могили.
Бивак номер две – село Три могили.
Котките веднага надушват чужденеца в нас и ни се лепват.
Котките веднага надушват чужденеца в нас и ни се лепват.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Село Три могили.
Мумджидам
Мумджидам
Тунджер
Тунджер
Мумджидам
Мумджидам
Село Три могили.
Село Три могили.
Бивак номер четири - в градинката на кметството в Комунига.
Бивак номер четири – в градинката на кметството в Комунига.

Мумджидам

 

 

2 Comments

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s