Три години по-късно отново посетих изоставеното миньорско селище Шешкинград. Първия път описах това място с клишето „забравено от Бога“ в ето тази публикация:
Но сега си мисля, че, може би, това място е по-близо до Бога, отколкото сме ние самите. Ето – някой се моли за Шешкинград. Фигурата й трудно се забелязва, но е там, до оградата. За малко да я подмина.
Веднъж един миньор ми разказа следната история: Вечер, след смяната, се прибирах пребит от умора при семейството, в любимата къща. Поливах зеленчуковата градина насред златния залез и гледах в далечината как насипът от открития рудник все повече се приближава. Мислех си: някой ден ще ни затрупа. Така и стана – сега цялото село е погребано под този насип. Дадоха ми апартамент в близкия град. На четвъртия етаж. Спускам маркуч от балкона, за да поливам градинката зад блока.
Сигурно ще умра от рак на гърлото, така говореше той, докато пускаше тежкия си показалец върху цигарата, за да падне пепелта. Така и стана – миньорът наистина умря от рак на гърлото.
Вървя из Шешкинград и си мисля: влизали са долу в черните гърла на мините, но са гледали нагоре – към бъдещето. За лека кола да има, за апартамент, за вила… Сега е лошо, но нищо, ще се изтърпи. После ще е хубаво.
Саможертва за бъдеще, което невинаги са доживявали, за да видят добро ли е или е лошо.
nagrevatel.blog 
1 Comment