Краткосрочни хоризонти по Е8 в Родопите или копнеж по следващата сянка

Радиоуредбата пропуква:

– Уважаеми пътници, бързият влак Бургас-София, който пристига в 16:15, ще закъснее с 50 минути….

Човекът със захапката на Фреди Меркюри се обърна към високоговорителите, разпери широко ръце и изкрещя:

– Ще дойде, ама в осемнайсет часа! Честито, уважаеми пътници!

И се изсмя като злодей.

Фреди е най-отдадения служител на железопътната гара в Пловдив. Личи му, че гори в професията. Няма униформа, но не му и трябва – онези, истинските служители на гарата, си имат униформи, но могат само да търчат безмълвни насам-натам. А Фреди е застанал по средата на перона и не се страхува открито да говори за проблема.

– Педесе минути! Температурна аномалия. Ще дойде, ама в деветнайсет часа!

Фреди наистина, ама наистина ИЗЖИВЯВА това закъснение. Много повече от пътниците на перона или служителите на гарата. Ние, с г-н С, отпиваме бира и се взираме в релсите – очакваме да видим как са се изкривили от жегата, но изглеждат все така солидни.

– И ти ли го чакаш? – питам аз Фреди.

– Не, аз изпращам пътниците за столицата – отговаря ми той. Запасал е прекалено високо късите си панталони, но изглежда чист и спретнат.

Но това всъщност е краят на тази история. Началото започва пак с влак, 170 километра по-рано, но този път в теснолинейката.

***

Гара Септември. Очевидно за всички е, че тълпата по перона е прекалено широка за теснолинейката. Тъпчем се в индийски стил. Началникът на гарата крещи:

– Къде ви е кондукторът? Къде ви е кондукторът?

– У тях си е – отговаря му язвително един от пътниците и се изплюва през прозореца.

Настаняваме се в пространството между тоалетната и живописното „балконче“ между вагоните. Точно като едно време. Ето на, автентично носталгично пътуване, си казваме с г-н С и си спомняме младостта. Наистина чудесен подход на стратезите от топ мениджмънта на БДЖ – запазване на традициите, но с поглед към бъдещето.

Сводестите странични отвори на тунелите, през които пълзи теснолонейката, подават пейзажа кадър по кадър – скали, дървета, небе. Докато му се наслаждаваме, множество възпълни и трудно подвижни хора непрекъснато сноват между вагоните – клатят се, залитат, стенат, опитват да се захват някъде. Преминавайки по „балкончетата“ излагат живота си на риск. Всички останали, нормално подвижни пътници, си седят по местата.

Прастара помакания с черно, напукано лице, също се тътри по коридорите и предлага автентични захарни петлета. Още една добра идея на стратезите от БДЖ! БДЖ е транспортната компания, на която разчитаме да ни закара до гара Цветино. Оттам, през няколко китни махали, до заслон Велийца, където се включваме в родопската част на маршрута Е8. Разполагаме с осем дена. Надяваме добре да си походим из тази планина

Горна и Долна Дъбева, Враненци, Дживгова, Бозево, Чолакова – все махали с изпечени от слънцето къщи и дворове с купчини неща за вършене из тях. Джанки и свежи вишни. Клоните на крушите са подпрени с колове, за да не се скършат под тежестта на плода.

Брояч на почерпки:

1. Квасено мляко

– Дайте си канчетата да ви сипя по едно квасено мляко – предлага ни възрастен мъж, който седи на сянка в двора. Жена му е любезна да ни упъти към Чолакова махала по пътека покрай нивите. От чешмата пред кметството тече студена вода. Млад мъж върви по разтопената улица:

– Излезеш ли в тази жега…и си дотам! – казва той и се разтваря в маранята. Прав е, разбира се. Но в проучвателната документация на нашето начинание с г-н С. сме си поставили множество разумни цели в краткосрочни времеви хоризонти (т.е. следваме една праволинейна последователност от копнежи по следващата сянка).

Допиваме студената вода в канчетата. Мокрим шапки и кърпи и продължаваме по прашния път.

– Ние си им викаме звоници – разказва мъж с черна, напукана като суха земя, кожа. Седим край поредната махленска чешма и си говорим за горски ягоди, боровинки и гъби. Тук всички берат, а изкупвачът се разпознава по големия бял бус. Има ли гъба тази година? Няма. Или има, но трябва да се търси.

Веднъж попитали американски фермер, голям производител на месо и млечни продукти, с какво се занимава. „Занимавам се основно с отглеждане на трева“, отговорил той. И тука е така. Хората се занимава с тревата. Ливадите са окосени, сеното е на купчини. Жените са нарамили вилите и вървят, предстои им тежка работа под жаркото слънце. Мъжете им ги няма, но ние ще ги открием по-късно, на едно друго място.

Заслон Велийца е район, който много харесваме. Около него заварваме банда хлапета с мотори и атевета. Децата са толкова дребни и крехки, че се чудим как си управляват машините из дълбоките коловози… Но видиш ли ги уверено да пърпорят в облаци прах, веднага разбираш, че всичко си е в реда на нещата. Орлето – „пазителят“ на заслон Велийца също е там. Вади резчка и ни осигурява малко дърва. Нацепваме ги с брадвата, после огън, храна, малко ракия и хубав, дълбок сън. Заслон Велийца е място, което много харесваме. Най-вече през зимата.

Заслон „Велийца“

Водата е отмила слепващите частици на почвата и на пътя е останал само нажежен пясък и фин бял прах. Заслон Велийца е зад гърба ни, а ние вървим към прохода Каратепе (планинска седловина с надморска височина около 1550 метра, както и едноименен връх). Някъде във времето за подготовка за това пътуване концепцията ни за ултралеки раници се изродила чудовищно. Как е станала тази работа, не знаем, но знаем, че се е изродила чудовищно. Копнеем за кафе и свиваме към махала Златарица (Кьорава) – последната възможност преди да навлезем в необятната гора и да останем там завинаги.

Млад мъж стои изправен в картофена нива. Прощавай, има ли отворен магазин? Има един фургон, ей там.

– То аз свърших за днес – добавя мъжът, хвърля мотиката и тръгва да дири някой да отвори фургона. Да знаете – в Родопските села и махали магазини може и да има, може и да няма, но ако има – те не работят. За да си купите нещо трябва да предприемете лесно и кратко издирване на собственика, защото той обикновено си има друга работа. В случая младият мъж пристига заедно със забрадена жена, която ни отваря фургона. Помещението няма функционалността на магазин, а на набързо организиран склад.

Чудесна сянка. Чудесна пейка отпред. Чудесен е животът наистина. Следват сухи пасти, безалкохолни, кафета. По един сочен домат, измит на близката чешма. Мъжът от картофената нива предпочита сто грама ракия. Още няма пладне. Изпърпорва древен мотоциклет, вдига облаци прах, която започва да се утаява в кафенцата. Пристигат още мъже, имат нюх за отворени фургони. Те също предпочитат сто грама ракия. Все още няма пладне. Отстрани на фургона са наредени маси, които неусетно се понапълват.

По-добре изпий един Редбул, крила да ти дава – чува се откъм масите. Мъжът влиза в картофената нива отсреща, суети се нещо там и се връща. В сухата си длан държи два малки картофа, ама ги държи все едно яйца държи, внимава да не ги счупи. Показва ни ги:

Ранна роза – хвали се той.

Магазинът-фургон

Следва цяла вечност – пейзажът не помръдва през целия ден. Черен, пясъчен път в безразборна иглолистна гора. Единственото изпитание за сетивата са малките „прашни дяволи“, които се вдигат от случаен повей на вятъра. Или от пясъчните бури, когато минава свръхтежък камион с дърва. Около обяд лежим под дебела сянка, докато слънцето се пречупи. Вода има начесто. Водата в Родопите никога не е належащ проблем. С г-н С не си говорим много – или всеки се е впил в собствените си дълбоки мисли или на всеки главата му е празна.

Късно, почти по залез, пристигаме на вила Меандрите. Нарича се така, защото се намира до красивите извивки на река Рибна. Вилата изглежда пуста, звъним по телефона. Посреща ни генерал Румен Радев. Или поне много прилича на него. Но е автентичен генерал, както разбираме впоследствие. Генералската осанка никак не пречи на гостоприемството му, даже го подчертава. Любезната му съпруга ни гощава със супа топчета и ракия. С г-н С. полека-лека се очовечаваме. Генералът ни завещава вила Меандрите, показва ни как да боравим с резето на външната врата и отпрашва с жена си за Гърция.

На сутринта потегляме към язовир Беглика. Пейзажът започва да се променя, но продължават да преобладават дървените трупи край пътя и нажежения прах. В гората попадаме на призрачен стан от каруци и найловнови навеси. Няма никой – всички се трудят на боровинките. Късният следобед ни изненадва с първия изглед към язовир Беглика. Следва приятен обходен път, а очите има на какво да се радват. Палатките покрай брега често са антични, брезентови, отдавна загубили водонепропускливостта си и затова покрити с найлон. На Беглика бивакуват хора, които си ходят там открай време. Оборудването им е руско, знаят си местата, седят дълго време.

Залезът започва, а ние още не сме намерили място за бивак. Осем дена я носим тая палатка, а язовир Беглика е единственото място, на което ще я разпънем. Въобще как се промъкна тая палатка в концепцията ни за ултралеки раници? И все пак – сутрин язовира е като димяща тенджера, температурните разлики са големи, всичко потъва във влага. Намираме свободно местенце за бивак до брега. Разпъваме.

И тук се появява най-невероятното куче, което сме срещали. Пристигна с огромно парче сурова наденица в уста и веднага реши да ни я подари. Последва свръхжизнен пърформанс – бухане във водата, бухане в храстите, бухане в нас, дъвчене на найлонови туби и какво ли още не.

Котарак си ти, не куче – викам му аз, а той се хили с изплезен език. С г-н С станаха големи приятели и намериха толкова много общи теми за разговор, че продължиха диалога и през нощта:

– Гхррррр-гх-гх-гъх – казваше г-н С, хъркайки силно.

– Рър, рър, рър – казваше нежно г-н Куче пред палатката. Е, отнесе му чорапите, но вярвам, че го направи от любов.

Отчайваща сутрин. Без топло кафе. Колената ми пищят от влагата. Г-н Куче е непоносимо жизнен. Багажът е толкова разпилян, че при мисълта за събиране, силите ме напускат. Но имаме светла цел пред нас – фурната на язовир Широка поляна. Топъл хляб. Ще се справим! Ще успеем! Марш, г-да, марш към Хляба!

Маршируваме по шосе – още едно изпитание, но и шосето не е по-голямо от хляба, топлия… Г-н С настойчиво моли г-н Куче да не тръгва с нас, нали са си приятелчета. Накрая г-н Куче неохотно ни оставя на съдбата. След два милиона завоя излизаме на стената на язовир Широка поляна. Толкова трескаво се оглеждаме за фурната, че чак я подминаваме. Накрая, естествено, всичко приключва по удовлетворяващ за всички начин – на пейка пред фурната, кафенце, боза, блага баничка. Около нас всички хора са благи. Ние, с г-н С, също сме благи. Целият свят е благ и преблаг.

Пердашим към хижа Орфей. Слизаме надолу, пътят е от най-лошите – макадам (настилка с трошен камък). Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Около нас гори, а в горите гъби. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните. В късния следобед започваме леко да се възвисяваме и навлизаме в местността „Партизанска поляна“.

Вече сме доста изморени, ходилата са смазани и не си търсим повече неприятности. И все пак – дали да влезем набързо в гладиаторска битка с два митични звяра? Ей ги на, тичат към нас – два мускулести кангала (турски овчарски кучета). Г-н С заотстъпва, предлага да ги заобиколим с около 200 километра, за по-сигурно. Моите ходила са по-изнурени от неговите, готов съм малко да покървя, но да продължа напред. Откривам, че държа сопа в ръката си. Г-н С е навирил щеките. Секундите за вземане на решения в такива ситуации са къси. Стадото крави е точно на пътеката, ако продължим напред навлизаме много сериозно в охраняваната от кангалите територия. Но точно това правим, за тяхна безкрайна изненада.

Последва конфликт. Щракащи току до кожата челюсти, подли атаки откъм гърба, психологически натиск и паническа комуникация: напред!, натискай!, отстъпвай, отстъпвай, стой до мене г-н С, пази гърба!, мамицата ви мръсна!, гладай ги в очите!, ааааааааа, яяяяяяяяя, внимавай! отзад!, отпред!, да бягаме!, няма да бягаме!, идат!, отиват си!, не, идат!, яко се преебахме!, не, ще минем!, не, няма да минем!, давай, давай!, какво да давам?, ааааааааа, яяяяяяяяя, ууууууууу…

Затънахме в мек участък с дълбоки около половин метър следи от копита. Най-добрият шанс за кангалите да вземат превес в битката, но го пропускат. Ходим назад, г-н С вече кърви, но не от челюстите, а от някакви прегазени бодили. Последни, но много остри атаки от страна на кангалите. С г-н С вече не можем да си уцелим краката, в колената се промъква предателска слабост.Продължаваме да отстъпваме, ходейки назад, с лица срещу зверовете. Опомняме се за кратко в някаква потрошена беседка, сваляме раниците, изливаме вода в пресъхналите гърла. Ама им разказахме играта, а? После рязко скачаме и хукваме, защото лаят на кангалите приближава.

Добре, че не сте попаднали на най-големия звяр, който обикновено е вързан. Него и с пистолет да го гърмиш, няма да се отървеш – уведомява ни Иван, хижаря на хижа Орфей. Кучетата са на собственика на мандра Борино. Инциденти с тези кучета и преди е имало и ние възмутено обсъждаме престъпната му безотговорност, докато напъждаме мухите върху кебапчетата, които Иван ни е изпекъл. Иван също е бивш военен – старшинка от контингента ни в Камбоджа. Един ден получил предчуствие, че ще е следващия прострелян и споделил това си предчуствие с началниците, което те, естествено, пренебрегнали. На другия ден получил куршум в областта на кръста. Последвали години на прохождане.

– А имах крака на културист – споделя ни Иван. В хижата, за която се грижи е имало военен арест с изчегъртани надписи по стените: „Аз бях тук“ и т.н. При ремонта са заличени. Жалко.

Брояч на почерпки:

1. Квасено мляко
2. Кифлички

Отпочиваме си добре и на сутринта потегляме към хижа Тешел. Маршрутът е атрактивен – пътеката надолу е засипана, големи камъни са нападали в безразборен пъзел, дълбочината на дерето е впечатляваща. Докато се придвижваме, на отсрещния склон започва да бумти свлачище, което не можем да видим, но чуваме как се трошат дървета.

Стопанката на Тешел ни черпи току-що изпечени кифлички. Обсъждаме ситуацията. Пущинак, пущинак, ама кешът си върви. Банкомат трябва да намерим. Стопанката разбира ситуацията, провежда телефонен разговор и ни съобщава, че автобус ще ни вземе след час, за да ни откара до Триград (в кметството наскоро са инсталирали банкомат). Идеята е хем да сършим нещо полезно, хем да пропуснем ходенето по напечения асфалт, който на всичко отгоре е еднолентов и само ние остава да се бутаме на него.

Влизаме в малкия автобус. Пълен е със забрадени мюсюлманки, а за нас, с г-н С, започва страхотно пътуване към село Гьоврен. Машината пухти нагоре по стръмни и остри завои. Гледката на мюсюлманските къщи и дворове е невероятна. Всяка къща е кацнала над другата, пред всяка се е ширнал невероятен простор. Възвисяваме се все по-нагоре, под нас е живописна долина, а около нас се вижда голяма част от Родопите, Рила и Пирин. Безмълвно зяпаме през прашния прозорец, докато шофьорът буквало доставя пътниците пред домовете им, защото са натоварени с тежки торби.

Включваме се с автобуса обратно на пътя за Триград, подминаваме разклона за хижа Чаирски езера (на който възнамеряваме да се върнем, за да продължим пътешествието си) и се озоваваме пред кметството. Шофьорът е любезен да ни упъти за банкомата, а когато се връщаме, разбираме, че е паркирал автобуса и е прехвърлил раниците ни в личния си автомобил. Ще ни закара обратно до разклона за хижа Чаирски езера. Запомнете – Венко Табаков, роден в село Кестен (току на границата), шофьор по линията Девин-Триград-Кестен.

Тръгваме нагоре по макадама, покрай дерето. Оглеждаме се за някой достъпен вир, че да се цопнем в него. Следва стръмно изкачване и ето на – пред нас е хижа Чаирски езера. Чудесно място, наистина. Хубави, меки хълмове, широки и пъстри ливади. Студени чешми. Рай. Туристите са отпред по пейките на сянка. Кой стърже коренчета бял оман, кой реже гъби на тънки филии за сушене…. Жужат пчели от кошерите, разположени в отсрешната сграда (бивш склад за картофи).

С г-н С аха-аха да останем да нощуваме, но денят още не е свършил, има още време за ходене, околностите изглеждат обещаващи. Продължаваме нагоре към билото, за да се спуснем след това към село Мугла.

Хижа Чаирски езера

На върха на билото попадаме на място, за което на GPS картата пише нещо от рода на: „Тука няма чешма“. Не само, че вече има чешма, ами водата се лее обилно от пет чучура, построена е беседка. И има защо – с г-н С посвещаваме поне около час на това прекрасно място, за да се порадваме на долината и хълмовете. Преминаваме през няколко теми – от това, че паралените светове произлизат от мащаба на Вселената, до това, че в един от тези светове се е случила Голямата екскурзия (масовото изселване на турското малцинство), както и принудителната смяна на имената.

От билото пътят към село Мугла е като нарисуван – мек, леко се извива покрай гората. По такъв път човек може да ходи безкрайно. Истинска награда за изморените ни тела. Изоставени кошари, чешми с дълги корита за напояване на животните. Наблизо е обезлюденото село Чамла, но с г-н С вече кроим планове, кога и как да наминем пак за по-обстоен обход на местността.

Следва стръмно спускане по макадамена пътека и не след дълго пред нас, но все още в далечината, се явява село Мугла. Залезът напредва, големите сиви къщи не светят. Селцето е притихнало.

Малкото площадче също е застинало, не се мярка жив човек. Рок барът е затворен, но г-н С звъни на посочения на табелката номер. Неочакани гости сме, всеки е нещо по работа. Не след дълго пристигат възрастни мъж и жена и отварят бара.

Брояч на почерпки:

1. Квасено мляко
2. Кифлички
3. Ягоди

– От коя ракия да ви сипем? – пита разтревожено жената и посочва шишетата зад тезгяха.

– От нашата им сипи! – отсича безкомпромисно старецът. На мотор пристига и младото семейство собственици. Били са на вилата да поливат. Получаваме купа току-що набрани ягоди. Чудесни плодове са ягодите, не знам дали знаете. Пием по ракия, слушаме AC/DC, а стопанката ни изпържва картофи. Този ден сме направили най-страхотния преход, завършекът на вечерта е прекрасен, финалните щрихи са на моста над реката, а на небето е Млечният път. На два метра от бара е реновираната туристическа спалня – точно над реката.

– Когато човек заспива, чува шумът на реката, все едно дъжд вали – казвам аз на сутринта. Стопанката ни е приготвила пържени филийки, поднася ни ги със сладко и сирене.

Стръмната пътека започва още от бара. Възвисяваме се нагоре през гората и излизаме пак на обширни ливади. Родпски хълмове, студени чешми – вече си знаем. Това, което не знаем обаче е лекият шок, който ще изпитаме, когато пред нас се появява хижа Ледницата. Отново два кангала се втурват към нас. И пак щракат челюсти току до прасците ни. И пак викове, крясъци (сам се изненадвам, че мога да крещя толкова агресивно).

Лупни го веднъж у чутурата – вика внезапно появилия се пастир. – За какво са ти тея щеки?

Ами затова сме ги взели тея щеки – да се защитаваме от зверове, майната им на колената. Присядаме за миг пред хижата – хижарят тъкмо е понамалил музиката, демек добре дошли. Току избърсваме потта от челата си и виждаме как с танцова стъпка на тревата нахлуват боси жени и се вият в тежко македонско хоро. Като вижда това, хижарят скача и отприщтва мощта на високоговорителите. С г-н С посягаме към раниците, защото е редно да бягаме. Обаче ни се лепва водачът на групата, видял е, че сме готини и решава да ни светне за всичките 1001 маршрута в околността. Едва отървахме кожата, даже още на първите 100 метра от бягството се загубихме, защото бяхме много разстроени.

Както и да е. Влизаме в правия път и започваме едно наистина стръмно изкачване. После пак приказни поляни, после пак приказно изкачване. И хоп – на връх Орфей. А на връх Орфей – десет милиарда щръклици (оводи или конски мухи) с прекрасни зелени очи. Разучавахме се взаимно известно време, те самите бяха по-общителни от нас.

Орфей е вторият по височина връх в Родопите след Перелик, но военните са завзели Перелик и не пускат там, така че Орфей се явява най-високия, който е достъпен за туристи (2188 метра).

Брояч на почерпки:

1. Квасено мляко
2. Кифлички
3. Ягоди
4. Ракия

Слизаме към хижа Перелик. Там ни посреща „бате Мишо“ (Михаил Василев), бивш пожарникар и бивш кмет на Полковник Серафимово. Този човек не спира да говори – прелива от теми в теми с лекота, знае всичко за всеки. И хубава леща може да прави. Докато пием по една-две ракии преминаваме през много от най-ярките факти от съществуването му като индивид (демек житейските му истории). Бързи, стегнати разкази, с много факти, човекът е любознателен. Както и добър домакин. Почерпи ни малко от неговата ракия, че нашата свърши.

На сутринта потегляме към Пампорово. Малко асфалт, после пак чуден горски път. Пампорово, знаете, не ни е на сърце. Курорт. Повъртяхме се по напечените асфалтови завои, намерихме си крайпътен ресторант – пататници, таратори, бири. Айде обратно в гората, слава богу. Пердашим към хижа Момчил юнак.

Пътеводна звезда ни е белият купол на роженския телескоп, чиято осанка все повече се приближава. Преминаваме през местността Роженски поляни, пресичаме асфалта за Чепеларе. Маршрутът е приятен, има си душевадни изкачвания по макадам, но си има и доста равни участъци. Кой където свари си е направил я бунгалце, я виличка, я по-голяма къщичка. Или фургонче си е сложил на някоя тучна поляна, ама задължително с изглед да е.

Хижа Момчил Юнак е нещо съвсем различно. Искрящо бижу насред гората. Място, на което младо семейство осъществява мечтата си. Морски бар под стволовете на столетни дървета. Изящно огнище с удобни места за сядане. Обособени кътчета за комфортно четене на книга, например. Околностите на хижата са осветени като круизен кораб с LED гирлянди. Почти няма място, на което някой, някога да не е вложил нещо от себе си. Всъщност стопаните работят върху мечтата си от миналото лято, но вече са много напред.

Сядаме с г-н С до огнището, което тихичко припуква. Родопски клин, пататник, прекрасни, прекрасни. Изящен финал на нашето пътешествие. За езерото до хижата и дума няма да обеля.

На сутринта – пържени филии със сладко и айде обратно към шосето за Чепеларе и Пловдив. Мятаме палци, но ни спира маршрутка. В Пловдив имаме около час до влака и г-н С ме води някъде за по бира. Едва пресичаме площада, който се къдри като разтопено стъкло. В бара молим сервитьора за едни много бързи бири и още по-бързи картофки, че влака ще изпуснем. Сервитьорът придобива изражение, от което разбираме, че много бъркаме с този тип комуникация, когато сме в Пловдив, а градът прегаря като запалена стара снимка.

***

Накрая, както винаги, тичаме към жп гарата. А там – Фреди Меркюри (онзи от началато на тази история) се хили ехидно и ни уведомява, че влакът ще закъснее с 50 минути.

– Ще дойде, ама в осемнайсет часа! Честито, уважаеми пътници!

Пътниците са се струпали по сенките. Ние, с г-н С, се взираме в релсите – очакваме да видим как са се изкривили от жегата. Когато най-накрая влакът влиза на перона Фреди му ръкопляска окуражително.

***

В купето е руска баня. Приказлива баба е хванала за слушатели майка и нейната млада дъщеря.

– И този изкуствен интелектох, не знам – казва тя разтревожено.

Какво за изкуствения интелект? Помислям си го, но не го казвам на глас.

– Не знам, не знам… – отговаря ми на глас бабата.

И аз не знам. Никой не знае.


Още истории:


4 Comments

  1. Излезеш ли в тази жега…и си дотам! „Жега“ през лятото е като „Мъгла“ през зимата. Падне ли една мъгла и сте до там 🙂

Оставяне на отзив за Vanyu Krastev Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s