Мръсна история под полата на Ботев

В тази история има удивително широки пространства. Има и умопомрачително тесни пространства. Преминаването от едното в другото е физически болезнено. А чувството е както при щракването на капан.

Всичко започна с щракването на вратата зад гърба ми.

В полумрака на спалното помещение се очертават двуетажните контури на леглата. Туристите вече са вътре – аз съм от последните, които си лягат. Знаете как е по тези места – ракия. Управникът на туристическата спалня на връх Ботев тряска салата след салата на прозорчето за издаване. Направил е три повече и заплашва, че ако никой не ги вземе ще си ги прибере. Да си ги прибираш, съветват го изморените туристи, не можем повече. И изчезват зад вратата на спалното.

В мрака навън блещукат светлините на селищата от равнината. От височината на връх Ботев погледът се люшка в бездната от клишета, описващи що е то простор. Аз обаче се сещам за едно хубаво – просторът е нещо, което не позволява да държиш каквото и да било в душата си. Всичко да се е просмукало навън и да е разредено в ширината.

Обаче понастоящем вратата вече е щракнала. Клъцнала е тясно парченце от ширината. Материята на това парченце е разбридана в митичен лабиринт, съставен от безброй двуетажни легла. Лабиринтът не е от класическите – не дава много възможности за избор на посоки. Точно обратното – възможната посока е една, а зад ъглите дебнат двайсет Кентавъра. Смирено се провирам през цепнатините между леглата и вдишвам последния въздух, останал в кухините на винкелите. Просторът е колабирал обратно в мен. Заспивам угнетен от лоши мисли.

Митичните Kентаври ме изтръгват от съня в незнаен от мен час от нощта. Чувам влажни, гърлени стонове от всички страни едновременно. Единствената жена сред всичките двайсет мъже става, препъва си по майсторски заложените раници, и кляка до едно от леглата:

– Спри да хъркаш, моля ти се! Моля те, моля те, моля те… – жената крещи шепнешком.

Чувам ли я да плаче в тъмното? Господи, каква нощ, казвам си аз.

На сутринта просторът отново е около нас. Душите са празни и звънят като камбани. Слизаме. Есен. Мамата си трака. Влакът и той трака, пухти, навлиза в перона. Препълнен е с пътници. Идва ред на любовната история. Любовните истории често са свързани с влакове, но тази е по-различна.

Всичко започна с щракването на вратата зад гърба ми.

Масивна е вратата на вагона. Затваря се зад мен окончателно и отново оставам без простор. И без избор на посока. След девет часа ходене единственото, което мога да направя, е да се свлека на пода пред кенефа. В краката на още шестима пътника. Знаете – няма как да има романтика пред врата на кенефа, хората влизат, излизат. Вършат си работата. Но тя е над тези неща. Сяда до мен върху мръсния си спортен сак. Притиска бедрото си до моето. Няма накъде да се отдръпна.

Както си е сгънат, кракът й светкавично се изпъва и изритва куфара на колелца пред нея. Собственикът на куфара поглежда надолу, но задържа израза на лицето си, не го изпуска да се пръсне на парчета върху мръсния под.

– Шти избия зъбите – казва тя.

След това полага глава на рамото ми. Казвам й да престане. Мъжът с куфара се чуди дали е чул правилно думите й. Млада студентка сменя позата, иска да си раздвижи кръвообращението. Нахлува в „нашето“ пространство.

– Ей! Шти счупя очилата!

Студентката се отдръпва няколко милиметра. По лицето й тръгва руменина. Поглежда ме и безмълвно пита: „Защо не я озаптиш?“ Мисли, че сме двойка. Изглеждаме като двойка – свити като гълъбчета пред вратата на кенефа. А любовта ни е толкова силна, че миризмата на лайна и урина е без значение. Мръсна е. И двамата сме мръсни. Говори ми нещо, но с ужасно тих глас. Долавям отделни думи заради грохота на влака.

Тя мушка крак между моите. Казвам й „недей“. Маха си крака, но грижливо повдига банданата ми от пода. Полага я на рамото ми. Използва случая да ме погали. След това изритва по пищяла възрастен господин, а тлъстото лице на съпругата му започва да се тресе от възмущение.

– Ей, не прави така – чувствам се отговорен за нея.

Вече всички ме гледат очаквателно. Оставям ги да си мислят, че сме двойка. Агресивна е към всички тях, но мен ме обича.

София. Централна гара. Г-н Н. се появява отнякъде и пита как съм пътувал. Тя се обръща към него и аз очаквам да му причини болка. Но само кимва към мен:

– Много е хубав. Прилича на моя дядо.

Вдига спортния сак от пода и го мята на рамото.

– Отгледал ме от ей толкова малка – ограничава с ръцете си пространство колкото бебешко телце.

---

Ето малко снимки на простор: