Свинеебски халюцинации – краят на историята

Така става, когато се излежаваш един час на слънчевото било, а всички телефони пищят, че небето ще се се разпори от дъжд. Е, разпори се. Студена, всепроникваща вода. Навсякъде. Небето и земята се сливат в непроницаема боза.  Пердашим с г-н Н и г-н С към изоставената хижа Планински извори. Не искаме да пердашим натам, но точно натам пердашим. И то със страх в сърцата. Има нещо в тази хижа, което ни кара да сме предпазливи. Нещо непонятно, първично, по-страшно от стихията в небето. И всички тайно се молим То да не е вътре. 

Домогвам се до зейналия отвор, който служи за вход към хижата. Отмятам качулката, вдигам глава и го виждам – стои опрян о стената и пуши. Езикът му се издува иззад липсващите предни зъби. 

Свинеебът. 

Ох, започва се, казвам си аз и смирено свеждам глава. 

***

За да обхванете същината на настоящата история, ще трябва първо да прочетете ето тази (няма друг начин):

Но ако бързате ще се опитам да я събера в няколко реда. Преди 15 години трима господа се качват на хижа Планински извори и отиват до извора Петте чучура. Там, на място, поглъщат халюциногенни гъби. Надяват се на мистично преживяване, но се впускат в Лошо пътуване.  Хижата изплюва двама пастира – най-първичните субекти, които могат да се намерят по тези краища. Навлизат в нагъбения им свят с ужасяващ устрем. Осъществяват нахална близост. Господата наричат тези пастири Свинееби, не без основание. Мозъците им не могат да преработят случващото се. Принудени са незабавно да започнат слизане от билото на Стара планина – към по-приемливите начини на общуване. Последиците от това тяхно пътуване отекват с години. Опитват се да асимилират травмите – пробват с проза, музика и поезия. Но най-добре е да прочетете историята.

***

Ето сцената – камерата лети над порутената хижа, приближава се плавно към дупка на втория етаж, точно под ламаринения покрив, влиза в мрачно помещение. В полумрака се открояват четири фигури на мъже, стоящи в четирите ъгли на помещението. Двама от тях са облечени с подгизнала планинска екипировка, третия е в мръсен фермерски гащеризон.

Четвъртият е по бельо.

По стените има кафяви петна, подът е покрит с черна, втвърдена мръсотия. Потоците вода нахлуват през отвора с формата на прозорец и оформят локва навътре в помещението. Свисти ледено течение.

Всички са втренчени в мъжа по бельо, но не се разбира кой какво си мисли. Цигарата на свинееба (мъжът в мръсния гащеризон) припуква в мрака. Останалите в помещението са наясно кой е той, но се чудят дали той е наясно кои са те. В главите им мълниеносно проблясват спомени, сякаш за да дорисуват апокалипсиса, който се вихри навън.

– Другарчето ми го няма, но той е малко чалнат – казва свинеебът.

Знаем, мислят си останалите. Така даже е по-добре. 

– През пря страна ли минахте?

Тримата мъже набързо се споглеждат. Чули са израза „през пря страна“ преди 15 години и ето, че пак го чуват. Господи, кога ще свърши свърши всичко това?

***

Друга сцена – четиримата мъже вече се намират в невъзможно тясно помещение на втория етаж на хижа Планински извори. Има легло, върху него е проснат мръсен спален чувал. Повечето вещи са опаковани в найлонови торби и висят по стените. В горната част на стената има отвор, който е запушен с ръждива ламарина. По нея силно блъска дъждът. Мъжът по бельо е вече със сухи дрехи. Помещението е уютно, завет е. Всички са седнали. Държат канчета с червено вино. След всяка глътка възвръщат чувствителността на ръцете и краката си. Водата от мокрите им раници се оттича в малки локвички. 

– Вино? – предлага единият от мъжете на свинееба, седнал срещу тях. 

– Не пия от шест години – казва свинеебът и това е последният път, в който те ще го наричат свинееб. Казва се Георги.

***

Веднъж Георги се прибира след оглед на добитъка в околността. Водата щедро се лее, небето и земята отново са събрани в ледена каша. Заварва в хижата момче и момиче. Тя трака със зъби, няма да изкара още дълго. Момчето е в паника. Струпало е последните дръвца на Георги и се кани да запали буен огън.

– Не ми пипай дървата, ей! Аз съм си ги прекарал тука с коня! Да си готвя!

Момчето крещи на Георги да се маха. Не му пука за дървата. Те двамата трябва да оцелеят на всяка цена. Георги, властелинът по тези места, взема една цепеница и аха да го лупне по главата, но нещо се спира. Между другото, той често слиза до черквата в село Антон и пали свещички. 

Ето ги тримата в невъзможно тясната стаичка. Дъждът блъска по тенекията. Георги е сгрял чай с пестелив огън. Дал е на премръзналото момиче нещо да се заметне. Прекарват нощта заедно. Оцеляват.

– Минават после и извръщат глави, все едно не ме познават – казва Георги и пуска тежък пръст върху цигарата си, за да падне пепелта.

***

Сега Георги седи със свити колена в тясната стаичка и говори. Цигани-боровинкажии обещават да го закопаят под някой камък, ако продължава да им се репчи. Двайсет и пет коня замръзват по склоновете на билото по време на люта зима – опитва да ги спаси, но сам изпада в тежка ситуация. През друга люта зима тръгват с чалнатото другарче от равнината към хижата с две кила ракия в дисагите. Цяла нощ пият и разтриват посинелите си крака с тази ракия под ледена скала, докато взаимно се ръчкат да не заспят. На сутринта, вече обратно в подножието, Георги забелязва, че другарчето му си е загубило обувките в някоя пряспа и ходи бос по снега. Истории за оцеляване. Георги вече не пие.

***

Дъждът е спрял. Вятърът – утихнал. Слънцето очертава новите контури на облаците. Тримата господа от историята за свинебските халюцинации се спускат по пътеката за хижа Момина поляна. Стъпват леко, бързо. Често спират и обръщат лицата си едно към друго. Изричат думи, които се затъркалват по склона на облекчението, набъбват като лавина и помитат стволовете на страховете им. Опитват се да разчетат лабиринта на съдбата, която отново ги събра и отведе в края на тази история цели петнайсет години по-късно. Да дадат и получат опрощение в онази тясна стаичка. Да поемат на малки глътки благодарността на виното в канчетата.

И да научат, че не е имало такава история. Всичко е било халюцинация.

---

Свинееб II – краят на историята
От господин С.

в изящна музика на сферите
с метален вкус
свинееб сбогува се със свинееба
но остава свинееб

формата променя формата
край деликатния завой на лятото
сред първите обагрени листа
вселената набъбва и се свива
и се разлива тук и никъде
и някога
когато казвахме че никога отново
в онова пространство на подкови и пророчества

никога се сбъдва като някога

тревите и дърветата се мержелеят
в билната мъгла
обложени от вятър по тарковский
докато някъде на изток и на север
(всъщност е навсякъде)
мирише на разложено месо

свинеебът обитава гробище
на дивите коне

нима това е краят на историята
или пък няма край
и никаква история