Напевът “Умри-и-и-и-и…” се блъска в каменните стени. Лежа върху горещия парапет над стълбите и гледам към сухите хълмове. Август, около час след лепкавата леща за обяд. Единственото движение в околността са звуковите вълни от касетофона на масата отвън.
“Умри-и-и-и-и, умри-и-и-и-и, аз без тебе мога.” Гласът на Азис се издига към небето. Лежа си и не искам да виждам никое от децата.
Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.
– Здрасти – казва Нина и се усмихва. – Ето къде си бил.
*****
7 Август, 2003
(На задната страна на пощенския плик има надпис “Лично на лицето”.)
Здравей, В.
Ето че седнах да ти напиша това кратко писмо. Доста време чаках да ми пишеш пръв, но вече ми омръзна да чакам. Моля те, ако имаш възможност да ми изпратиш няколко марки и пликове за писма, защото тук нямаме. Едва намерих пари, за да купя и да ти изпратя това писмо. Знаеш ли, дори те сънувах, че идваш в Дома и ме питаш защо не съм ти писала. Отговорих ти, че не мога да намеря марка, нито плик. После се събудих.
Знаеш ли, никога не съм те забравяла и няма да те забравя. Надявам се и ти да не ме забравиш. Непрекъснато мисля за теб, когато съм свободна. В., моля те, изпълнявай си на обещанието.
Забравих да те питам как си. Аз съм добре, само ми е малко скучно. Чакам с нетърпение да минат месеците и да те видя. Е, това беше, което имах да ти кажа. Забравих да ти кажа, че те обичам. Естествено, като най-добър приятел.
Чао, В.
(Писмото започва с химикалка със син цвят, после става червен и накрая зелен. Нарисувала е сърца с вписани в тях буквите В и Н. На отделна страница е очертала дланта си. Във върховете на всеки отделен пръст е изписала буквите на името ми (точно пет, по една буква за всеки пръст). В очертанията има надпис “В и Н са най-добри приятели.”)
*****
Дребният Исус се движи из игрището като капка живак. Провира се напред, пада на грубия асфалт, но веднага се изправя. Децата не обработват топката технично, а я изритват напред с голяма сила. Тя рикошира от телата им, често излиза извън пределите на терена. Наблюдавам грубите сблъсъци между играчите. Очертава се мачът да продължи до залез слънце, но ето че чисто новата топка се отпуска без въздух на земята. Исус я вдига с ръце и я слага на главата си като шапка. Танцува кючек с вдигнати към небето ръце. После я хвърля в пространството под стълбите, където лежат остатъците на други футболни топки.
Отдъхвам си. Какво ли щеше да стане, ако избита топка отлетеше право към Нина? Тя все се върти опасно близо до играчите – някои от тях имат едри, мускулести тела, трудно е да ги определиш като деца. Но Нина е тук, защото аз съм тук. Пъха дланта си в моята (стискам в ръката си птиче с финни кости) и тръгваме на вечерната си разходка. Наблюдавам двете ни издължен сенки, нарисувани от залеза. Тази на Нина се люшка насам-натам, докато моята е стабилна.
– Имала съм нужда от полезна храна, когато съм била бебе. Но мама не е разбирала това – каза ми Нина, когато се запознахме.
Пред нас и зад нас също се движат двойки, хванати за ръка. Лятната вечер жужи над село Гуцал.
*****
27 Август, 2003
(Върху пощенския плик е написала “Лично на лицето”. Залепила е стикер с телетъбиси, които се прегръщат.)
Здравей, В.
Получих писмото ти на 13 август. Сега съм много щастлива. С нетърпение го чаках и най-сетне го получих. Когато го отворих, прочетох малко от него и от радост плаках малко. Хем го прочитам, хем сълзи текат от очите ми.
Много ти благодаря за пликовете и марките. Веднага като ги получих седнах да ти пиша. При нас дойдоха и други гости, от Америка, но бяха тук само за един ден. На другия си отидоха, но и с тях си прекарахме чудесно. Дори плакаха за нас. Американците дойдоха само да ни раздадат някакви си подаръци, но още един път ще ти повторя, че с вас ми беше по-весело. И повече се занимавахте с нас. Затова, особено аз, съм свикнала с теб. Затова съм превързана към теб, но да не мислиш нещо друго, не, не е това, което може би ще си мислиш.
Пожелавам ти да срещнеш момичето на мечтите си, да си с него до смъртта ви, и знай, че ти си ми най-добрия приятел. Благодаря ти за снимките, които ще ми изпратиш или ще ми донесеш. Още един път ти благодаря за писмото. Имаш много поздрави от всички и най-вече от мен.
Забравих да ти разкажа какво правя аз в пансиона. Седя по цял ден в стаята и чета книги като теб. Много рядко е да изляза сама и да се разходя, докато си мисля кога ще изпратиш писмо и кога ще дойдеш. Знаеш ли, иска ми се да минат месеците толкова бързо, сякаш да махна с вълшебна пръчица, да махна само един път, и вие всичките да сте тук. Да можех да върна времето назад щеше да е прекрасно. Е, това беше от мен.
Чао, В.
Все пак благодаря за картината, която си ми нарисувал, много е красива. Сега и аз ще ти нарисувам нещо.
(Нарисувала е заек с малка глава и дебело тяло. На врата му е увит зимен шал. До заека има опакован в кутия подарък.)
Това е за теб. Може и да не го харесваш, но за мен е горе-долу хубаво.
Чао, още един път.
*****
Закуска, обяд и вечеря. Децата могат да се хранят три пъти на ден. Лукс, който нямам в Студентски град. Лежа на леглото, в стаята на общежитието, и наблюдавам собствените си ребра – виждам ръб, зад който започва кратера на корема ми. Сърбам зеленчуков бульон от канче, в който съм разтворил яйце. Въобразявам си, че съм Иван Денисович, на Солженицин. Съсредоточено поглъщам течността. Прекарвам я под и над езика (хранителни вещества са това, ей, по-бавно).
А тук, в Дома, закуска, обяд и вечеря. Кисело мляко, боб, леща, картофи. Понякога месо.
– Добре, че ни идват гости и ние месо да ядем – казва Исус и се търка с длан по изпечения корем.
Квадратни маси, разпръснати из столовата. Голи, без покривки. Алуминиеви чинии, груби вилици и лъжици. Гостите ядат мълчаливо – дошли са от Франция, Великобритания, Япония. За тях е по-трудно. Ангел, едно от децата, се обръща към ирландеца Матю:
– Ей, глупак! Тъпанар, дрисльо, бухал грозен…
Матю се усмихва неразбиращо и поглежда въпросително към нас.
*****
27 Септември, 2003
Здравей, В.
(На задната страна на пощенския е написала “Лично на лицето”, който после е задраскала. Под него е добавила “Лично на името”.)
Ето че намерих свободно време да ти напиша това писмо. Тъкмо бях решила, че вече няма да ми пишеш и ето – един ден ми го дадоха, и то в училището. Много се зарадвах и веднага го отворих. Как си? Как върви университета? Аз съм добре, учението също върви много добре.
Знаеш ли, правихме тържество по случай завършването на годината. Партито беше много весело, също така и красиво. Подготвихме пиеса и имахме много гости. Тържеството беше цели два часа. Аз, Елеонора и Ваня го открихме. Те двете казаха слово по френски, аз – по английски. Дори го помня още, искаш ли да ти го кажа? Диър гестс уелкъм то ауър парти. Уи ар вери хепи ту си ю. Джойн ъс енд летс инджой тугетер. Тенкю фор къмин. Знаеш ли колко срам ме беше да го кажа пред толкова много хора? Е, това беше при мен, надявам се да ти е интересно.
После дай на твоята приятелка Х. да прочете какво съм написала:
Здравей и на теб Х. Аз се казвам Нина. Пожелавам да ти се сбъднат всичките ти мечти и най-вече вечната любов. Надявам се да се запознаем на живо и тогава ще видиш какво представлявам. Чао, Х.
Нарисувала е много хубава червена роза с надпис: “Това е за теб Х.” Още една рисунка – пронизано сърце, в което пише Love.
Чао, В. Пиши ми.
******
Малкият апартамент в София е вече празен. Нищо не е останало. Един-единствен стол е в центъра на помещението. От стария компютър звучи музика. С Х. стоим прави и пушим. Тръскаме цигарите си в пластмасова чашка от кафе. Тя вече си е намерила нова квартира. Мълчим. Или разговаряме по същество – за организацията около преместването. Всъщност няма какво повече да се организира, само отлагаме момента. И двамата не знаем какво се прави в такъв момент. Пак пушим. Не трябва да завършват тъжно нещата, но апартаментът е безвъзвратно празен. Наистина нищо не е останало. Как да свърши всичко това?
Събличаме се рутинно. Правим секс върху стола по средата на стаята. От стария компютър звучи “Amore, Amore” на Nino.
“Любов, кръвта вече не тече във вените ми
Любов, нещата от живота ни разделиха…”
Звуците се блъскат в голите стени.
*****
28 Април, 2004
(Пликът е изпъстрен с контурите на много сърца.)
Здравей, В.
Ето че намерих свободно време да ти напиша това писмо. Защо спря да ми пишеш? Надявам се, че си оставаме приятели. Никога няма да те забравя, защото ти оставаш моя най-добър приятел. Моля те да ми отговориш на писмото, по този начин ще ми дадеш знак, че си оставаме приятели. Знаеш ли, все още ти пазя писмата и снимката, която ми подари.
Как е времето при теб? Тук, в Гуцал, е малко по-добре. По-топличко е. Знаеш ли, че ви имаме на видеокасета? Често си я пускаме и си спомняме какви лудории правехме. Получи ли писмото, което ти изпратих? Защото вътре ти пуснах една моя снимка. Надявам се някога пак да дойдете, макар и за един ден. Имаш много поздрави от Исус. Разкажи какво се случва при теб? Има ли интересни истории? Получи ли писмото ми? Ако си го получил вътре в плика има много красива картина, надявам се да ти харесва.
Нарисувала е две допрени сърца, а в тях е вписала буквите В и Х. Добавена е и малка роза. До нея има надпис: “Това цвете е за Х.” В плика има ръчно рисувана великденска картичка – няколко цветни яйца, зад тях зелена поляна, небе и усмихнато слънце зад два облака.
Това е за теб, за спомен.
Христос Воскресе.
*****
Ацетонът се изпарява из столовата на Дома. Някой може да прави шапки от вестници и сега всички носим хартиени корабчета на главите си. На стената съвсем грубо съм очертал с молив голямо фламинго. Четката за боядисване не е подходяща за по-финните детайли и ето – клюнът вече е толкова голям, че птицата ще се катурне. Нина, естествено, иска да ми помага. Не мога и за миг да се откъсна от нея. Дал съм й да запълва най-големите полета от очертанията на птицата. Тя е несигурна, ръката й трепери, непрекъснато възкликва. Розови капки се плъзгат надолу и оставят черти по прясно боядисаната стена. Притискам с пръст една по-едра капка и отпечатъкът на пръста ми остава завинаги.
Групата за боядисване започва взаимно цапотене с четките. Децата бягат направо през прозорците. Кънти смях, всички крещят превъзбудени. Накрая столовата наистина става хубава – две жълти стени със сини рамки на прозорците и две сини стени с жълти тръби на парното. Тук-там има грозни, но пъстри изображения – нашето несполучливо фламинго (по-скоро прилича на щъркел), една крепост и други, по-неразбираеми форми.
Трябва да се скрия някъде за малко. Имам нужда от почивка. Влизам в помещението, в което спим ние, гостите. Лягам на леглото. След малко вратата се отваря и две-три глави надничат в стаята.
– Какво правиш? – пита едно от децата.
– Лежа си – отговарям.
Не, ще остана в леглото, въпреки че вратата се отваря и затваря през няколко минути, а по коридора непрекъснато някой възбудено трополи. Накрая, в процепа, се показва главата на Нина.
– А, ето къде си бил – казва тя.
*****
17 Юни, 2004
Здравей, В.
Намерих време да ти напиша писмо. Днес те очаквах с нетърпение, защото чух че ще идвате в Дома. Бях много щастлива! Но когато пристигнаха твоите колеги те търсих, но теб те нямаше и се отдръпнах. Дори не ги попитах защо не си дошъл. Много ме е яд, че не дойде. И сега те питам – защо не искаш да дойдеш в село Гуцал?
Искам да ти кажа, че розовото фламинго си стои още в столовата. Готвачките поискаха да ни го сготвят, а и ние ги молехме да ни го сготвят, защото е много вкусно (шегувам се).
Как си В., аз съм добре. Изкарвам добри оценки – да ти се похваля имам 5 по български език и 5 по история, а днес имам 3 по геометрия.
Искам да те питам как е приятелката ти? Надявам се лятната ваканция да дойдеш на гости. Защо не ми пишеш, да не би да си много зает? Ако е така няма да те занимавам с моите писма. Все още пазя твоите, а снимката ти стои в моето портмоне. Много ми липсваш, надявам се отново да се срещнем.
Получи ли последното ми писмо? Ако си го получил, отговори ми и на двете писма.
Това беше от мен, чао. Ред е на теб да отговориш.
Е, довиждане приятелю.
В плика е пъхнала картина, на която са нарисувани две големи, пламтящи сърца, и осем по-малки.
*****
Наредили сме се в една линия и избутваме с четките си пяната към края на килима. Струята от маркуча рисува върху него загадъчни фигури. Касетофонът гърми “Умри-и-и-и-и, умри-и-и-и-и, аз без тебе мога.” Опитвам се да връча четката на Виктор, едно от децата. Той стои отстрани и ни наблюдава.
– Търкате ли, глупаци? – подмята Виктор.
– Хайде да помогнеш малко – подканвам го.
– Да не съм луд!
– Слушай, адски е готино! На човек не всеки ден му се пада да пере килими – говоря му в стил “Том Сойер боядисва оградата”.
В този момент французите Тонги и Флорин започват да се пръскат с маркуча. Отнемат си го взаимно, вече целите са мокри, навсякъде хвърчи пяна. Тонги се подхлъзва и се просва по средата на килима.
– Бих ти дал моята четка, но сам виждаш колко добре се забавляваме – казвам на Виктор.
Зад гърба ми се чуват писъци и смях. Флорин шляпа боса по килима. Оставям моята четка настрани и кимам към момчето.
– Качвам се за малко в нашата стая, гледай никой да не я вземе – казвам му.
Отивам горе и лягам на леглото. В стаята няма никой, наслаждавам се на тишината. След няколко минути слизам. Очаквам да видя Виктор да се е включил в забавата и да пере килима, но виждам, че все още стърчи отстрани.
– Другите деца се опитваха да търкат с четката, но аз ти я опазих – казва гордо той.
******
15 Май, 2004
Както казваш ти – здрасти, дай пари за пасти. Само кажи колко? Вече си мислех, че няма да ми пишеш повече, но ето че неочаквано получих от теб писмо. Ще ти кажа как го получих – връщах се от училище, когато нощният възпитател ме видя и ми каза, че имам писмо. Когато отидох в кухнята, и прочетох че е от теб, страшно се зарадвах. Аз ще ти изпращам писма колкото искаш, само да не ти омръзнат. Знаеш ли, аз пазя все още твоите. А ти моите?
Да ти се похваля, че вече публикувам в Рилско дете, вестника на Дома. Ако искаш ще ти изпратя един брой. Всъщност няма да те питам, а направо ти го пускам.
Нина е автор на колонката с времето.
“Над по-голямата част от континента ще има разкъсана облачност. Дъждовно ще бъде над Германия, Полша и Прибалтийските страни, а повече слънце се очаква по Средиземно море. Преобладаващите максимални температури ще са по-високи от обичайните.
Уважаеми читатели, стойте си по къщите, защото прогнозата може и да не се сбъдне и да навали сняг над три метра. Препоръчвам да се намирате в югозападна България, защото ще вали евро. Особено благоприятно е да се намирате в село Гуцал в дните от сряда до събота, защото ще забогатеете. Господ ще ни пусне по 100 доларови банкноти. Най-неблагоприятно е да се намирате в Северна България, защото освен студеното време, ще падат големи кубчета лед. Всяка неделя ще валят купища химикалки над цялата страна. Това беше прогнозата за целия месец март.”
******
Видели са ирландеца Матю и французойката Марго да пресичат двора, хванати за ръце.
– Целували са се! – крещи възбудено Ангел и търчи насам-натам, разнасяйки новината.
Всички деца са пощурели. Събират се на групи, после внезапно се разпръскват. Ахмед, дете с тяло на Херкулес, ходи бавно из Дома с вид на човек, който ей сега ще отиде където трябва и ще разбере всичко. Около него подскача малка свита. Вечерта, ние гостите, се евакуираме в едно от помещенията. Някой вади бутилка. Играем пиянска дженга – всеки, който събори дървената кула с плочици изпива на екс малката чашка пред себе си. Матю и Марго се прегръщат. Ахмед и останалите деца се опитват да насилят вратата и да проникнат при нас. Шумотевицата нараства с напредването на вечерта.
– Целували са се! Гаджета са! Гаджета! Гаджета!
Някой започва да блъска по прозореца. Всички са изумени – на втория етаж сме. Повдигам крайчеца на завесата – Исус се е закрепил на перваза и блъска с длан по стъклото. На двора Ангел се опитва да организира нова атака. Те са господарите на това място, познават всяка ниша, всяка издатина, по която могат да се покатерят.
Кулата на дженгата пак се срутва при Матю.
******
11 януари, 2005
Здравей, В.
Ето че намерих време да ти напиша едно не много кратко писмо. С теб май си прекъснахме връзката чрез писма, но аз ще си я възвърна. Как си? Как върви в София? Аз съм много добре. Сигурно ти последен ще научиш, че в Дома снимаха игрален филм за две седмици. Казва се “Лейди Зи”. На всички деца им бе възложена роля. Първата седмица се снимаха малките, но, както знаеш, по филмите стават чудеса – за една седмица децата пораснаха. Втората седмица се снимахме ние – големите. Най-важната ми роля беше на съперничка на Златина, главната героиня. Тя харесва главния герой, в същото време и аз го харесвам. Филмът се разказва за деца лишени от родителски грижи. Общо взето се чувствахме като звезди. В същото време бяхме много щастливи, че се запознахме с толкова голям екип. Докато кинаджиите бяха при нас беше голямо преживяване. Бяхме много щастливи. Когато дойде време да се разделим никак не ни беше приятно, защото те си отиваха. Стана ни много мъчно. Тази година може да гледаме филма заедно, стига да имаш време.
И една новина за теб – тук при нас си нямаме нито една снежинка, ако искаш ела да се печеш на нашето слънце, но да не забравиш да донесеш един чадър, за да не получиш слънчев удар. Това беше само шега, но че си нямаме сняг е истина. Моля те да ми отговориш на писмото и надявам се, че се радваш, че пак започнах първа с писмата.
Чао.
Честита нова година.
Писмото завършва с три сърца. Нина е защриховала контурите им като шивашки бодове. В едното сърце е написала “Това е за теб, от Нина”. В другото сърце: “Уших го със собствените си ръце”. В третото надписът е: “Ако питаш какво съм ти ушила – сърчицата, които съм ти нарисувала”.
Добавена е и една голяма звезда, също така “ушита” от Нина. В нея има надпис:
“Ей такива звезди има при нас!”
20 Април, 2023
nagrevatel.blog 