Пердашим към изоставената хижа Планински извори. Не искаме да пердашим натам, но точно натам пердашим. И то със страх в сърцата. Има нещо в тази хижа, което ни кара да сме предпазливи. Нещо непонятно, първично, по-страшно от стихията в небето. И всички тайно се молим То да не е вътре.
В тази история има удивително широки пространства. Има и умопомрачително тесни пространства. Преминаването от едното в другото е физически болезнено. А чувството е както при щракването на капан.
Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните.
От високоговорителите на джамията се лее молитва, по улицата минават мърляви божии чада, облечени в шуби.
Вървейки из планината, господин С. и господин В. въобще не подозират, че Съдбата им готви една много трагична участ. От тази участ ги спасява една, бих казал, съвсем обикновена и незначителна случайност, но всичко по реда си.
Ден първи. Тръгваме от Ястребец (горната станция на лифта от Боровец). Чутовен (зверски) трафик от хора. „…като стрида във маршрутките…“ … Още
В тази история става дума за Времето и Пространството. Точката във Времето е 2010-та, а точката в Пространството – град Копривщица. И по точно – събора за народно творчество Копривщица 2010, който се провежда веднъж на 5 години и събира много гмуркачи във Времето – ХроноЛази. Тъй като ще пиша за изключително сложни неща, ще използвам нагледни материали. Ще бъда и максимално кратък, за да не ви отнемам от обедната почивка.
Благодаря на Българските държавни железници, за любезното съдействие в това пътуване.
И така…
Напрежението нараствaше.
Изригна фойерверк, плъзна цветен дим, всички се наведохме да вдигнем рабичния дракон. Той изправи снага, отърси се като мокро куче, няколко от дървените подпори изпукаха и се счупиха. Заместиха ги ръце. Факлите по прешлените бяха запалени (както спортист пали олимпийски огън). И ето че чудовището се плъзна, оживя и започнаха да се случват някои от ОНЕЗИ неща – екзалтирана, разцепваща се тълпа, вибриращи крясъци, гласове на преследващи диджеридута, писъци, танци по тъмната трева, адреналинови пристъпи, призрачна светлина, стотици изопнати лица и пулсиращи ръце.
В тази история участват Господин С., Господин В., Господин Н. и едно вързопче халюциногенни гъби. Предната година Господин В. ги бил набрал от склоновете над хижа Паскал в Стара планина. Идеята била тримата герои да се качат отново на родното място на магическите псилоцибинки и там , на билото, до извора Петте чучура, да ги изядат. Все пак яденето на гъби е по-скоро ритуал свързан с природата и взаимовръзките, които хората имат с Вселената, а не с консумиране на бира и кебапчета.
Решението да се върнеш е трудно. Но по някой път е жизнеутвърждаващо.
По два пръста напред бяхме изкарали – замръзнали като куки. В тях – димяха цигари. Запалихме ги точно под връх Юмрука по зимната пътека към хижа Ехо. Двамата (аз и Станбето) трябваше да се вгледаме вътре в себе си и да преценим имаме ли сили да продължим напред, или да се върнем. Знаете как е – остава ти някъде час до топлата печка. На ръце да го ходиш и метеорити да падат отгоре ти, обрасли с враждебни извънземни – все ще стигнеш.
„С ум и разум надари ме…” (Из Вазовата молитва)
Вятърът – леден. Дрешките – парцалки. Билото – в преспи. Дневна светлина – още час, час и нещо. Връх Юмрука – още по-юмручен и на Еверест прилича (демек по ръбовете му се вият снежни дантели и май кислород няма там горе никакъв…)
Пак са се събрали няколко поредни почивни дни и на изхода от София, в посока Перник, се е струпала върволица от автомобили. Вали дъжд. Стопът е малко нелеп – всички се движат с нула километра в час и шофьорите имат време дълго да съзерцават мокрите ни фигури край пътя. Толкова сме близо до тях, че направо им влизаме в личното пространство и се чудим накъде да отместим погледи. Освен това е странно да опъваме палци пред един и същ автомобил в продължение на много минути. Целта ни е Гоце Делчев, а от там – село Гърмен на гости на Ванката. След това – пеш из Родопите.
Тази история е за едно пътешествие в Родопите. Случи се по великденските празници и Гергьовден, когато се струпват многото почивни дни. Зорбас Гъркът казва, че грях си слага на душата мъж, ако не каже на една жена, че е красива. Аз казвам, че грях си слага на душата човек, ако не използва почивните си дни в тази част на годината, за да направи пътешествие в Родопите.
Тогава тревата там е зелена, мека и сочна.
Като заговарям за грехове се сещам за основната случка, която покърти из основи бедната ми душа по време на това пътешествие. Вървим си със Сту по прастарите пътеки, а в далечината малко селце на баир – няколко къщи, скупчени около минарето на джамията. Пада от онзи, родопският дъжд – вали, но не мокри. Ходжата запява, а меките хълмове подхващат древните думи и ги затъркалват по склоновете си. Въздухът се изпълва с вяра, а ние замръзваме заслушани. И двамата чувстваме как машинките ни в областта на гърдите започват да хлопат ето така:
Лъптъп-луптуп, луптуп-лъптъп…
nagrevatel.blog 