Решението да се върнеш е трудно. Но по някой път е жизнеутвърждаващо.

По два пръста напред бяхме изкарали – замръзнали като куки. В тях – димяха цигари. Запалихме ги точно под връх Юмрука по зимната пътека към хижа Ехо. Двамата (аз и Станбето) трябваше да се вгледаме вътре в себе си и да преценим имаме ли сили да продължим напред, или да се върнем. Знаете как е – остава ти някъде час до топлата печка. На ръце да го ходиш и метеорити да падат отгоре ти, обрасли с враждебни извънземни – все ще стигнеш.

„С ум и разум надари ме…” (Из Вазовата молитва)

Вятърът – леден. Дрешките – парцалки. Билото – в преспи. Дневна светлина – още час, час и нещо. Връх Юмрука – още по-юмручен и на Еверест прилича (демек по ръбовете му се вият снежни дантели и май кислород няма там горе никакъв…)