Най-вълшебният момент от този вълшебен преход – суграшицата, горе на билото. Малки, бели „стиропорени“ сферички, които падат на гъсто и се натрупват по раниците.

Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните.

От една страна слънце и видимост, от друга – дъжд, мъгла и леден вятър, от който едната половина на лицето ти се схваща, а сополът ти прелита 20 метра преди да се скрие в тревата.

Много хубав прозорец, който се спуска от тавана до пода. Да, точно върху постелята до този прозорец. Сгушен в топлия чувал, а на вън – едри, бавни снежинки. Какво повече? Заслон Велийца.

Вървейки из планината, господин С. и господин В. въобще не подозират, че Съдбата им готви една много трагична участ. От тази участ ги спасява една, бих казал, съвсем обикновена и незначителна случайност, но всичко по реда си.

На Козя стена все нещо си се случва, а случките неизменно са свързани с потребността ни да разказваме на другите за Живота около нас, докато преминаваме набързо през него – с текст, изображение или звук.

Навършиха се 10 години от историята „Свинеебски халюцинации“. В нея, разбира се, съвсем бегло се споменава за свинеебството – специфичен … Още