По бузите на Домакинята тръгват румени петна, от благодарност й се иска да му се хвърли на врата. Да го прегърне.

В тази наелектризирана ситуация успях да видя Паго бавно да прибира ръце зад гърба си, а музикантът да прикрива беззащитните струни на китарата си с длан.

Касовия апарат започва с мъка да ражда касовия си бон, а Лили с внимателни пръсти му помага да излезе на бял свят. След това го нанизва върху острия шиш при останалите.

Опира длани о полупрозрачната ципа, опитва се да я избута. Рита с всички сили. Къде е процепът? Трябва да излезе. Трябва да диша. Трябва най-накрая да си поеме въздух…

Когато завършва гигантския скок над пояса от храсти, усеща един-два отровни шипа да се приплъзват от вътрешната страна на бедрото … Още

Хлябът ще свърши. Не мога да не купя хляб. Събота и неделя хляб няма. Стар не остава. Четирима сме с по-големия ми брат. Значи четири хляба. Най-малко. Какво ще ядем? Трябва да спасявам всички. Вината ме блъсва в гърба и усилено започвам да се провирам.

Жонглирането е като ексхибиционизма. Обичам да жонглирам, когато ме гледат. Изваждам трите пъстри и меки топки от джобовете си. Започвам класическо подхвърляне с две ръце.

Случайността реши той да подхване плодно зърно, което да посее у него жизнена, млада мисъл. Тя го изгори под лъжичката – онова място, за което подозираше, че е безвъзвратно изстинало. Покълна толкова бързо, че за да я спре да не избуи изплю обратно зърното в шепата си – все едно мисълта изплю, за да я изкара от все още плодородната плът на тялото си.

Знаете ли какъв е рекламния слоган на местната корпорация за събиране и обработване на информация за всеки и всичко? “Имаме я.”

На планетата Земя съществува Антарктическата гъба, която живее 1500 години. Очевидно тя не се интересува от еволюцията на собствените си идеи, а по-скоро от това как постепенно да расте въпреки сковаващия студ на Антарктическия океан. И това й отнема цялото време.
Представяте ли си?