Зелка

Москвичът си работеше – неведнъж бяха виждали дебелият мъж да го кара из квартала. Беше паркиран на сянка под клоните на върбата, а наоколо не се виждаше жив човек. Предният капак най-накрая изпука и момчетата го повдигнаха нагоре. Усетиха миризмата на двигателя. Пръстите им почерняха докато успеят да отхлабят скобите и откачат маркучите към радиатора. Потече някаква течност, не бяха сигурни каква е. Самият радиатор излезе лесно – лашнаха го няколко пъти в различни посоки, за да се откачи от скобите. Не тежеше кой знае колко. Затвориха капака, хванаха радиатора от двете му страни и се изнизаха покрай напечената от слънцето кооперация.

Измъчиха се – пунктът за вторични суровини не беше близо. Трябваше да изминат поне десет пресечки и накрая да се спуснат по най-стръмната улица в града. Мъжът в мръсния гащеризон погледна радиатора и каза:

– Така не може. Трябва да свалите пластмасовите части преди да го сложа на кантара.

Двете момчета се спогледаха. Вдигнаха радиатора и го отнесоха нагоре по улицата. Там го удариха с все сила в ръба на бордюра. Разхвърчаха се парчета. После доизкъртиха с ритници каквото беше останало и се върнаха обратно в пункта. Мъжът хвърли радиатора върху кантара. Записа нещо в тетрадката си и отброи няколко монети.

– Ей, вие двамата, откъде го взехте? – извика мъжът, но момчетата вече набираха скорост по улицата. 

В хранителния магазин нямаше никой – всички се бяха изпокрили от жегата. В помещението жужаха мухи. Леля Данче им натъпка хубаво вафлените фунии със сметанов сладолед. Момчетата й дадоха всичките си пари и тя им върна една-единствена лъскава монета. Седнаха отвън на пейката, а сладоледът се разтичаше по черните им пръсти. Ядяха бавно и притискаха с езици сладоледа във фунийките, докато те прокапаха отдолу. Мравките се нахвърлиха върху сметановите капки по плочките.

По улицата изчаткаха конски копита и пред магазина спря каруца, натоварена до горе със зелки. Чичото влезе в магазина и след малко излезе с бира в ръка, от която жадно отпи. Погледна децата. Те също го гледаха. 

– Чиче, ще ни продадеш ли една зелка? – попита по-високото момче. Извади от джоба си последната монета и му я показа. Чичото взе монетата от шепата с двата си дебели пръста и отиде при каруцата. Избра една зелка и му я подаде. После си допи бирата, качи се на каруцата, плесна коня по задницата с тънка пръчка и продължи надолу по улицата.

Момчето търкулна зелката пред себе си. Когато спря да се движи подпъхна крака си под нея и ловко я вдигна във въздуха. Другото момче я посрещна плавно с вътрешната част на ходилото си. От прокъсания му кец се отдели облак прах.

Продължиха да си подават зелката на къси, отиграни пасове. Така прекосиха няколко пресечки, звукът от ударите оттекваше в прохладните жилищни входове. Момчетата виждаха как зелката променя цвета си. Малки парченца от листата й се пръсваха по тротоара, но си оставаше твърда и не искаше да се разпадне. Отиграваха с рамена, колена и веднъж с глава – сокът от зелката се полепи по косите им. Трамваят приближи с грохот, а ватманът им изкрещя да се махат от релсите. Спуснаха се надолу по улицата, прекосиха реката по моста и продължиха по рампите на индустриалните складове. Ритаха зелката чак до съседния квартал, а залязващото слънце удължаваше сенките им. Набутаха се в градинка между блоковете и се тръшнаха на пейка с няколко откъртени дъски. Зелката вече беше черна и разпърпана, не приличаше на кълбо. От отсрещната пейка ги зяпаше жена, докато клатеше с ръка бебешка количка. Отнякъде полъхна ветрец и разтика лепкавата жега. Щурците започнаха да скърцат.

– Нищо й няма – каза по-високото момче и мушна ръката си във вътрешността на зелката. Извади омекналия кочан и го пъхна в устата си.