Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.
Винаги, когато посещавам Славянка планина, разказвам историята как преди 20 години така се залутахме по склоновете й, че се озовахме в Гърция и трябваше да се прибираме на автостоп. Уви, и този път Алиботуш остана недостижим.
Нина се задава по напуканите плочи на терасата. Бърза към мен. Движенията на тялото й ме смущават. Почти няма плът върху костите. Бедрата и тазът й не следват естествена линия, кривят се като на износена кукла. Прекосява с усилие пространството между нас – помага си с ръце, свити в лактите, сякаш се избутва от телата на невидима тълпа. Все пак й личи колко е радостна да ме открие.
А по Дунав плуват малки червени точици. Миналогодишните великденски яйца на белградчани.
Най-вълшебният момент от този вълшебен преход – суграшицата, горе на билото. Малки, бели „стиропорени“ сферички, които падат на гъсто и се натрупват по раниците.
Една история за момиче в автобус, пърхащи в стомаха пеперуди и кометата Хейл Боп.
Има ги всякакви – знайни и незнайни. Но има един заслон в Родопите, който ни е най на сърце – Велийца. Много близко е до мечтата за дървена къщичка с широк панорамен прозорец, падащи снежинки, бумтяща печка, тишина.
Пердашим към изоставената хижа Планински извори. Не искаме да пердашим натам, но точно натам пердашим. И то със страх в сърцата. Има нещо в тази хижа, което ни кара да сме предпазливи. Нещо непонятно, първично, по-страшно от стихията в небето. И всички тайно се молим То да не е вътре.
В тази история има удивително широки пространства. Има и умопомрачително тесни пространства. Преминаването от едното в другото е физически болезнено. А чувството е както при щракването на капан.
Пак сме около глинената пещ на плажа на Крапец. Деветата подред. И едно „котлонче-вулкан“ (нещо като ракетна печка) за варене на супа с минимално гориво.
nagrevatel.blog 