Прашката вече е в ръцете на г-н К, виждам го как дебне за сгоден момент. Битката с дрона започва. Ластиците изплякват и камъните излитат да поразят целта. Следват избягващи маневри и ние разбираме, че ни липсва огнева мощ и висока точност. Г-н Н. започва да сглобява частите на кавала. Не е ясно дали иска да изнесе концерт пред камерата в небето или да създаде адско оръжие срещу дронове. На дрона също не му е ясно какво възнамерява да прави г-н Н. и за всеки случай се оттегля. Адреналинът от битката затихва.

Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Плажът е притихнал в носталгия – ако срещна човек, го намирам за близък. За съмишленик. Медузите си плуват спокойно нанякъде. Последният ден на 2025-та в соц-базата на бившия Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.

Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „

Морето през зимата не е красиво. То е неподредено, разпиляно. Натрупано тук-там. Складирано в очакване на лятото. Пясъкът на плажа е на вълнички. Оформен като дъно с полузаровени в пясъка боклуци. Поглъща ги именно пясъкът, не огромния пясъчен червей на Дюн, за него тук е твърде влажно.

Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.