И досега не съм докрай сигурен как са създадени хората. Някога съхранявах Библия, в която пишеше, че Бог е създал човека по своя образ, но преди това е рекъл „да бъде светлина“ и светлината се появила. Предполагам, че след това е рекъл „човек“ и се появил човекът. Подобно на Бог, човекът също имал способността да създава чрез думи. Моят създал е бил бебе, което пълзяло по пода докато произнася първата си дума.
– К…къ..ка… – са били звуците, предшестващи създаването ми. Някъде много далеч от това момченце, в един завод за хартиени опаковки някакви метални части се раздвижили в контракции, завибрирали машини и…
– Кашон – изрекло първата си дума момчето.
… четиритие ми стени от картон се издигнали нагоре и се събрали една с друга в здрави ръбове. Така съм се появил аз – с няколко кръгли отвора, разположени симетрично по тялото, за да може въздухът свободно да навлиза във вътрешността ми. Мястото, където се появих, беше отдалечено на хиляди километри от града, в който моят създател изрекъл първата си дума, но аз бях създаден да пътувам на дълги разстояния. Пътувах в прашни камиони, прекосих океан с кораб, нощувах в различни сгради с тавани, високи като небето. Усещах аромата на плодовете, които съхранявах – сладки дарове, които моят създател още не беше опитвал.
Озовах се на малък градски пазар, под щанд, в който бяха притиснати телата на много хора. Валеше сняг, а лицето на моят създател бе посиняло от студ. Майка му го притискаше към гърдите си с една ръка, докато с другата се отблъскваше от ръба на щанда.
– Ох! Ребрата ми! – стенеше тя, но жълтите плодове, които съхранявах, бяха толкова редки в този град, че всеки в тълпата искаше да ги притежава. Моят създател ревна силно, преустанови дишането си и изпадна в захласване, от което не можа да излезе дълги секунди. От тълпата изригнаха викове на разочарование, когато майката пусна последните жълти плодове в платнената си торба. После с облекчение намести моят създател на рамото си – лицето му беше мокро от сълзи и разтопени снежинки. Фигурите им се стопиха в здрача, пробит от светлините на панелните блокове.
Прекарах ноща на открито, върху мен се натрупваше сняг. Страхувах се, че твърдите ми ръбове ще омекнат и тяло ми ще се разкашка. Мъжът, който ме отнесе със себе си, ме остави на площадката на етажа в общата част на блока, в който живееше. Сложи в мен няколко чифта стари обувки. Зад кафявата врата на апартамента живееше неговият син – моят създател, който закусваше пюре от сладък банан.
***
Деца се спускаха надолу през две-три стъпала. Възрастни пухтяха нагоре с пазарски торби и спираха на етажите за почивка. Сънени мъже и жени бързаха за работа преди изгрев слънце, весели компании се качваха привечер. Стълбищното осветление светваше и изгасваше безброй пъти. Кафявата врата на апартамента се отваряше и затваряше и аз виждах как в нейната рамка фигурата на моят създател става все по-голяма и все по-висока. Един ден той излезе на стълбищната площадка, погледа ме няколко секунди, извади старите обувки, които съхранявах и ме вкара в апартамента. Попаднах в детската му стая – огряно от слънцето цветно безредие.
***
От мама знам, че първата дума, която съм изрекъл е била „кашон“ – така започваше дневникът на моя създател, който съхранявах няколко години. – Не знам защо точно тази е била думата. Спомням си, че по-скоро се интересувах от релси – от онези пластмасовите, които строях в стаята си, по-късно от истинските трамвайни релси по улиците на града. Първата ми дума е трябвало да бъде „релса“.
Да, съхранявах въпросните релси на моя създател, но не само тях. Помня соления вкус на минерали и цветове на полускъпоценни камъни, силния аромат на йод върху предметни стъкълца на детски микроскоп, гладката повърхност на стъклени топчета, острите ръбове на въоръжени роботи, мастиления дъх на комикси и изкорубените механизми на стари часовници.
Харесвам те и те моля да се съгласиш да ходим заедно, пишеше в едно от любовните писма, които моят създател получаваше и които също съхранявах. Здравей тате, аз съм добре – така започваха писмата от казармата. Изпрати ми колет, така завършваха. Когато се уволни хвърли военната си книжка в мен и ме набута под леглото. На снимката беше излязъл с полузатворени клепачи на очите, а на една от страниците й пишеше, че „военнослужещият е с неугледна униформа, без шапка и скъсано горно копче“.
В стаята на моя създател се появяваха момичета. Някои от тях си тръгваха, други оставаха за през нощта. Веднъж едно от тях нарисува върху мен с химикалка голямо сърце, под което написа „Обичам те“. По-късно моят създател покри всичко с черен маркер. После дълго писа в дневника си, но не знам какво – накъса страниците на малки парчета и ги изхвърли. Освен дневника съхранявах еротични списания, стари плакати на рок-банди и аудиокасетки с ръчно направени описи на песни. Усещах миризмата на марихуаната, която съхранявах от време на време.
И още – няколко тетрадки с поезия (повечето им страници бяха чисто бели), речници, литературни списания, списания за фотография, листи с ръчно написани разкази и есета, нарисувани с молив и несръчно изрязани картички за рожденните му дни – на всички тях с несръчен почерк пишеше „Обичам те, тате“.
***
Един ден, наред с много други неща, моят създател хвърли в мен прокъсаната трудова книжка на баща си, епикризата на майка си и пожълтелите снимки от тяхната сватба. Отнесе ме на тавана под остъклената капандура на покрива, по която барабанеше дъждът. „Обичам, когато капките дъжд се удрят в прозореца“, бе записал моят създател в дневника си. „Благодатният дъжд на забравата, който отмива ужасът oт клането по време на банановата индустрия в Макондо, пишеше в едно от неговите литературни есета, посветено на романа „Сто години самота“. – Пет години напрестанен дъжд, който заличава една трагедия – метафора как времето и изолацията заличават спомените“. Аз също обичам, когато капките дъжд падат върху капандурата. Стъклото й е моят невидим щит, който ме предпазва от стихиите навън.
***
Долових вибрациите от тътрещите се стъпки на моят създател. Бавно и с много усилия той ме свали отново в апартамента си. Забърса с длан праха, полепнал върху мен – усетих киселата миризма на старческата му кожа. Започна да изважда един по един предметите, които съхранявах (задържаше погледа си на някои от тях). След това отиде до голямата библиотека в хола, разпери ръце и ги пъхна в един от рафтовете. Когато се обърна държеше в тях дълга редица от книги – приличаше на акордеонист, разтегнал докрай меха на акордеона си. Сложи в мен книгите, после се върна за още една редица. После за още една. Бяха хубави, дъхави книги. Книги за любов и приключения. Книги, в които хората пътуват нанякъде. Книги, в които хора остават някъде завинаги.
***
Ето, че отново усещах студените докосвания на снежинките отвън. Като онази нощ преди токова много години, когато пристигнах в този град. Моят създател носеше ръкавици без пръсти. Държеше разтворена книга пред лицето си, очите му плуваха зад дебелите стъкла на очилата. От време на време посръбваше горещ чай от картонена чашка.
– Тази хубава ли е? – попита го случаен минувач.
– Много е хубава – отговори моят създател, затвори книгата и му я подаде.
Минувачът извади смачкана банкнота.
nagrevatel.blog 