Ухото

Историята с ухото е къртителна.

Рожденният ми ден – много хора отпиват питиета. Сюрпризът е кюлче глина. Няколко избухваме в арт-оргия, всеки къса парче и се отдалечава в ъгала да мачка форми.

Сещате се – партито си тече, малки групи от хора си говорят (леко дъвчат концепции), поклащайки чаши, звучи музика. Някои от тях, докато общуват, започват да усещат сърбеж в ухото си. Тих като сянка съм залепен за някого и използвам мидата му за модел.

Неприятно е, напъждат ме.

Лепвам се за търпението на следващия. И до никъде не стигам – открил, че всъщност ушните миди на хората са като пръстовите отпечатъци. Уникални и абсолютно разнообразни – някои даже нямат онази меката висулка отдолу, ами се сливат рязко с главата.

Трябва да се обмисли възможността хората да се идентифицират с ушите си. Време е технологичните лидери да измислят ушен скенер.

Та мачкам си аз, отпивам си, коригирам си ухото с особенностите на следващият вечерно-разпускащ-нежелаещ-поглед-в-ухото-си човек.

И ей на – роди се Ухото, сгрешено анатомично, но даващо слух на стената в квартирата.

По стар шушу-мушу обичай.