Кратка балада за комунистическия хляб

Илюстрация: Иво Сираков

(Действителен случай)

Някой ме ръгва с лакът в корема. Докато опитвам да си поема въздъх, тълпата ме избутва назад. Само на единайсет съм. Как да се преборя?

Късмет. Да докарат хляба, когато аз съм на опашката. “От сутринта чакам – виждам гневния поглед на майка ми. – Данчето ми пази ред, иди да се наредиш до нея, ще те сменя след час-два“. Връчва ми торбата за хляб и се отпуска уморена на дивана. 

В кварталния супермаркет (супера) е тихо като в църква. Дебелата опашка започва още от входа. Извива се покрай кулата от празни бирени каси и стига чак до червена завеса в дъното. Всички са вперили погледи в тази напроницаема завеса. Виждал съм такава в читалището. Винаги някой надничаше през процепа да види колко е пълна залата. Ние, децата, пък чакахме завесата най-накрая да се вдигне и представлението да започне.

– Какво става? – извиква някой в опашката за хляб. Гледа към завесата отсреща, която едва забележимо се люлее. 

– Абе нещо става май – казва друг.

Играех на играта с пристъпването напред. Нямаше причина опашката да се движи, но се движеше. Премествах тежестта си от единия крак на другия и напредвах с милиметри. Разбирах, че напредвам по едно петно върху стената, което приличаше на Черно море. Постепенно Черно море оставаше зад гърба ми…

Не мога да не купя хляб. Събота и неделя хляб не продават. Четири хляба. Най-малко. Веднъж изядох половин топъл хляб, като разкисвах всеки залък в устата със швепс… Не виждам кога иззад завесата в супера е изхвръкнал висок палет с горещ хляб. Разбирам за това, когато тласък ме изхвърля метри напред. Опъвам шия нагоре, да видя какво става. Палетът се плъзга върху колелцата си из супера. До него се плъзга още един.

Някой ме ръгва с лакът в корема. Докато опитвам да си поема въздъх, тълпата ме избутва назад. Само на единайсет съм. Къде е мама?

Не мога да не купя хляб.

Какво става? Палетата с хляб танцуват едно около друго из целия супер – ту се отдалечават, ту се приближават. Когато са близко до мен помирисвам как ухаят, усещам топлината им. Тълпата силно скандира този глупав танц, но нищо не може да се направи – вратите на палетата се отварят навън. Натискът върху тях е толкова силен, че не могат да бъдат дори открехнати. Десетки ръце са се вкопчили в тях, нещо пращи, нещо трака, но палетата продължават да се въртят като балерини из целия супер. А вътре в тях е хлябът.

Разплаквам се. Мама няма ли да дойде най-сетне? Отпускам детските си мускули и се оставям да бъда избутан. Стискам торбата за хляб в потните си ръце. 

– Назад!

Огромен мъж е уловил с кривите си пръсти палета. С мускулеста ръка отблъсква телата, колкото да освободи място и отвори вратичката. Редовете на палета започват да се изпразват, меките хлябове тръгват високо над главите ни. От ръце в ръце. Слепени по два. По три. По съседски, по приятелски. Давай. Бързо. Обредно разчупване над главите (хрупкавата коричка пращи). Никой няма възможност да отвори торба, за да прибере хляба, просто го мачка с ръце в гърдите си.

Не мога да не купя хляб.

Поне един. Напрягам всичките си сили, търся пролука над себе си, да промуша ръка и да сграбча някой от прелитащите високо хлябове. Усещам как стъпвам върху някого. Ох, мисля си, някой е паднал и сега го тъпчем. Поглеждам надолу. Не е човек.

Хляб тъпчем.