Намерих го в един стар бюфет. Прастар кибрит. Седял е там цяла вечност и най-накрая дочака да бъде запален:
Това е предмет от моето социалистическо детство. Бил е произведен във фабриката за кибрити в Костенец. Петдесет броя клечки, цена – 4 стотинки.
Сигурно имам специална гънка в мозъка, която поддържа спомена за соц дизайна на този кибрит. Когато го видях за първи път, нещо ми се затопли главата откъм тази гънка 😉 Това, което ми хрумна, е да се позабавлявам като най-непринудено му спретна няколко редизайна:
nagrevatel.blog 
Доста дизайн има от комунис-времената. Наскоро си намерих една стотинка от онези детски години и мога да кажа, че е 100% много по-красива от всички следващи нейни колежки. Чак ми се иска да и направя една макро снимка:)
Така си е. Носталгията НИ по соц времената не е заради политически, икономически и социални аспекти, а заради детството ни. Бащата на един приятел е дал най-точното определение на тази носталгия по отминалия строй: „жалба за младост“. Може да са чукали камъни като доброволци на Прохода на републиката, но вечер са си пекли филийки и картофи на огъня, вадели са се китарите е са ставали СГЛЯДИТЕ и ЛЮБОВИТЕ. Пустата му младост, за нея е носталгията… Много ясно, че стотинката е по-красива от сегашните :)))
po-interesnoto e , che moje da se syzdavat novi neshta na bazata na starite
лъха вдъхновение, да 🙂
Тогава не всеки беше дизайнер. Беше трудна и взискателна професия. Казвам го, защото съм го видял отблизо и израснах с това, а не защото някой ми го е разказвал.
Имаше истински магьосници!
Поздравления Ванка! Страхотни интерпретации на идеята.
Благодаря 🙂 Аз си спомням плакатджията на горнооряховското кино. Всяка седмица рисуваше огромен плакат на най-важния филм! Едно-единствено, уникално платно, което после измиваше с маркуча, за да нарисува следващия. Значи, чак сега осъзнавам, че към киното е имало щатен художник. Брях!