Философията на едно бягство от час

Първи звънец. Всички се тълпят на вратата на кабинета по философия. Дебелата Мария крещи: „Аре бе, голяма работа!“ Цайса опръсква всички със слюнка: „Може и голяма да стане! Аз ви предупреждавах!“ Днес ще разберем дали Бухалът ще тръгне да си отмъщава. Представям си го как е влязъл в празния кабинет. Няма „клас стани, клас мирно“, само една изкормена кифла на поставката за тебешири. Избягахме всички. Веднъж никой да не се цепи. Даже зубрачите.

Това се случи онзи ден. След бягството от час всички се пръснаха в различни посоки, а ние с Пацо прескочихме оградата и влязохме в „При Тунката“. За първи път пих кафе тогава. Идва Тунката и ни пита какво ще искаме. Казах му: „За мен едно кафе“.

Преди мястото се казваше „Капанчето“ – най-тъмната дупка в квартала, дори в целия град. Татко влизаше вътре, а петнистата врата щракваше с метален звук зад гърба му и той вече не можеше да се прибере за вечеря. Мама често ме пращаше да прибирам татко за вечеря. Понякога татко ми взимаше кебапче върху половин филия хляб.

Изпихме си кафето и тръгнахме покрай оградата на училищният двор. На едно място тя пропадаше в дълбок около три метра трап с малко пясък на дъното. Виждаха се щръкнали арматурни железа. Стояхме с Пацо на ръба и гледахме надолу. Пацо каза, че ще скочи. Направи се, че залита напред, но го беше шубе: „Майтапя се, бе!“ Тогава му казах да се разкара от ръба, за да скоча аз. Взрях се пак в дъното на ямата. Бая високо си беше. Приземих се твърдо. Колената ми се огънаха и задникът ми се удари в пясъка. Въздухът излетя от дробовете ми с едно „Хък!“. Когато мъчително си поех дъх обратно, ме обзе такава радост, че скочих още три пъти. После двамата с Пацо тръгнахме към входа на сградата.

Усетих как вратът ми се пълни мокър ориз. Онзи мухльо от горния клас този път беше изтърбушил тръбичката на химикалка и сега пълнеше устата си с ориз за нов залп. Нямаше друг начин – избутах всички вътре в кабинета по Философия и затворих вратата. Пацо я запъна с крак, докато се опитваше да удържи дръжката на бравата.

Вече бяхме по чиновете, когато Бухалът влезе и се взря в нас иззад дебелите си лупи.

– Клас – стани! Клас – мирно!

Издърпа припряно стола изпод бюрото и плясна кожената си чанта отгоре. Всички чухме как Мария откъсва празен двоен лист хартия от средата на тетрадката. Даже учебника си е пъхнала под чина.

– Извадете по един празен двоен лист – каза Бухала. – Ще ви стигне.

Изтръпнах. Не бях пипвал. Ни Платон. Ни Аристотел. Ето го, значи, отмъщението на Бухала!

– Ще направим контролно. Пишете отгоре заглавие: „Философията на едно бягство от час“. Време – до края на часа. Колкото изкарате – толкова ви пиша за края на годината.

Седна зад бюрото. Отвори някаква книга, намести рамките на очилата и се зачете. Ами сега? Даже зубрачите се ококориха. Да препишем – ама такава тема нямаше в учебника!

Дълго се взирах в белия лист, обзет от паниката на изнизващите се минути. Подуших миризмата на мастило. Чух лепкавия звук на мастилени химикалки, които се плъзгаха по редовете на листовете. Какво пък, няма какво да се губи тука. Сега ще видите вие, драги ми Бухал! Стиснах здраво жълтата химикалка, докоснах листа и издълбах точка с въртеливи движения, от която изписах буква…

…звънецът за края на часа започна яростно да вие. Цайса вдигна ръка притеснен:

– Може ли да си откъсна още един лист? – каза той.

Взе ми думите от устата.

16.11.2017

(1) Скобник (скобарник, скобелник) – малка прашка, изработена от чатал от метална тел и тънък ластик. Изстрелва огънати във формата на буква „V“ телени скоби.