Философията на едно бягство от час

Пуснах ластика и скобникът изпляка. Уцелих я отзад по голия крак, малко над свивката на коляното. Подскочи като ужилена.

– Оу, бееее!

Хвана се за бедрото и почна да го търка. После видя бримката на чорапогащника. Чак тогава взе да циври и да се озърта. Стискам металното чаталче в дъното на джоба и минавам покрай нея с безразлична физиономия. Зубрачка.

Първи звънец. Всички се тълпят пред кабинета по философия. Дебелата Мария крещи:

– Аре бе, голяма работа!

Цайса пръска слюнка:

– Може и голяма да стане! Аз ви предупреждавах!

Днес ще разберем дали Бухалът ще тръгне да си отмъщава. Представям си го как е влязъл в празния кабинет. Няма „клас – стани, клас – мирно“, само една изкормена кифла на поставката за тебешири. Избягахме всички. Веднъж никой да не се цепи. Даже зубрачите.

Това стана онзи ден. След бягството от час всички се пръснаха, а ние с Пацо прескочихме оградата и влязохме в „При Тунката“. За първи път пих кафе тогава. Идва Тунката и пита какво ще искаме. Казах му:

– За мен едно кафе.

Преди мястото се казваше „Капанчето“ – най-тъмната дупка в квартала, сигурно и в целия град. Татко влизаше вътре, а петнистата врата щракваше зад гърба му и той вече не можеше да се прибере за вечеря. Мама често ме пращаше да го прибирам.

Изпихме кафето и тръгнахме покрай оградата на училищния двор. На едно място тя пропадаше в трап, дълбок поне три метра, с малко пясък на дъното. Стърчаха арматурни железа.

Стояхме с Пацо на ръба и гледахме надолу.

– Ще скоча – каза той.

Направи се, че залита напред, но го беше шубе.

– Майтапя се, бе!

Казах му да се махне, за да скоча аз. Взрях се в ямата. Бая високо си беше. Приземих се твърдо. Колената ми се огънаха и задникът ми се удари в пясъка. Въздухът излетя от дробовете ми с едно „Хък!“. Когато си поех дъх, ме обзе такава радост, че скочих още три пъти.

После тръгнахме към входа на сградата.

Усетих как вратът ми се пълни с мокър ориз. Онзи мухльо от горния клас беше изтърбушил тръбичката на химикалка и сега пълнеше устата си за нов залп. Нямаше друг начин – избутах всички вътре в кабинета по философия и затворих вратата. Пацо я запъна с крак, докато удържаше бравата.

Вече бяхме по чиновете, когато Бухалът влезе и се взря в нас иззад дебелите си лупи.

– Клас – стани! Клас – мирно!

Издърпа припряно стола, плясна кожената чанта върху бюрото. Всички чухме как Мария откъсва празен двоен лист от средата на тетрадката.

– Извадете по един празен двоен лист – каза Бухалът. – Ще ви стигне.

Изтръпнах. Не бях пипвал. Ни Платон. Ни Аристотел. Ето го значи отмъщението.

– Ще направим контролно. Пишете отгоре заглавие: „Философията на едно бягство от час“. Време – до края на часа. Колкото изкарате, толкова ви пиша за края на годината.

Седна зад бюрото. Отвори книга, намести рамките на очилата и се зачете.

Ами сега?

Да препишем – ама такава тема нямаше в учебника.

Дълго се взирах в белия лист, обзет от паниката на изнизващите се минути. Подуших мастилото. Чух лепкавия звук на химикалки по листовете. Няма какво да се губи.

Сега ще видите, драги ми Бухал.

Стиснах жълтата химикалка, докоснах листа и издълбах точка с въртеливи движения, от която изписах буква…

…звънецът за края на часа започна яростно да вие.

Цайса вдигна ръка, притеснен:

– Може ли да си откъсна още един лист?

Взе ми думите от устата.