Да се набуташ в пачата на вещицата (по Аркадий и Борис Стругацки) никак не е добра идея. Тя е най-страшното нещо в Зоната. Утаила се е по мазетата и протяга миазмените си езици навън. Знаете – много сталкери са пукнали там.
Понякога алчността е по-силна от страха. И ето те насред мазето, напредваш с предпазливи стъпки. В нишите покрай теб са струпани разни „празнотии“ (никой не знае за какво служат тези празнотии), прахът се катери по крачолите на панталоните, пачата из коридорите смърди на черни гъби, на зеленикава, лигава плесен.
Минаваш през врати, на които пише изход, но не и вход. Всеки проблясващ ръб се протяга към кожата ти. Първо обхождаш с поглед изпръхналата нечистотия. Едва тогава внимателно, предпазливо, вдигаш поглед към бойлера, който изпълнява желания. Седи си там, бронзово-жълтеникав. Кой знае защо, ти минава през ума, че навярно е плътен, а не кух. Не е захвърлен, както всичките „празнотии“ в нишите, а поставен там. От някой. „В него няма нищо разочароващо или предизвикващо съмнение, но няма и нищо, внушаващо надежда“. Но пък стойността на стрелката не е на нулата.
Виж какво, мутро, няма да си отидеш от тук, докато не измислиш каквото трябва. Ще пукнеш с този бойлер, ще изгниеш, но няма да си идеш…. Мисли, мисли, сталкер.
И тогава се изправяш пред бойлера, взираш се в бронзово-жълтеникавата му повърхност и чуваш собствения си глас да пълзи по тъканта на пачата:
„Щастие на всички даром и нека никой не бъде пренебрегнат!“
nagrevatel.blog 