Отправих се към северозападното село Шишенци. Шишенци е известно с легендата за срещи със самодиви, утъпкани кръгове в тревата, гласове на мъже, жени и деца от потънала в земята сватба, полтъргайсти в къщите и всякакви други паранормални явления. Легендата е толкова жива, че Шишенци и днес е посещавано от хора, въоръжени с дронове, термокамери и микрофони. Покрай фотографската ми задача и аз успях да снимам на видео една самодива.

Стаите и таванът на старата къща са затрупани плътно и до горе с телевизори, радиоапарати и всевъзможни други предмети с неясно предназначение. Невъобразим пъзел от един отминал човешки живот. Пъзел, който ще бъде разглобен и събран в контейнер за строителни отпадъци. Участвах в тази игра с намерението за повече кадри, с които да разкажа история. Този си остана единствения, който направих.

Прашката вече е в ръцете на г-н К, виждам го как дебне за сгоден момент. Битката с дрона започва. Ластиците изплякват и камъните излитат да поразят целта. Следват избягващи маневри и ние разбираме, че ни липсва огнева мощ и висока точност. Г-н Н. започва да сглобява частите на кавала. Не е ясно дали иска да изнесе концерт пред камерата в небето или да създаде адско оръжие срещу дронове. На дрона също не му е ясно какво възнамерява да прави г-н Н. и за всеки случай се оттегля. Адреналинът от битката затихва.

Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.

Плажът е притихнал в носталгия – ако срещна човек, го намирам за близък. За съмишленик. Медузите си плуват спокойно нанякъде. Последният ден на 2025-та в соц-базата на бившия Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.

На битака в Твърдица ни се лепва мъж със златиста електрическа самобръсначка в ръката. Пуска я да бръмчи. За 50 лева това бижу може да бъде наше. Дръж за малко, казва мъжът и тика самобръсначката в ръцете на г-н С. Той се дърпа назад, защото подозира, че вземе ли я, ще бъде негова със сигурност. Напускаме битака, но мъжът ни преследва на улицата. Пак пуска самобръсначката да бръмчи, докато изтъква достойнствата й – вежди-межди, всичко! Само за 25 лева!

Страхотна оферта, от която все пак не се възползваме, но се възползваме от офертата на гората към хижа Чумерна – слънчеви лъчи, дървета-мървета, всичко!

Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.

Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.

Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…