Хижарят на хижа Преспа, Асен, ни посреща със сухо, усмихнато лице. Той вече си е сипал една ракийка. Седим на масата пред хижата.
– Шакира знаеш ли я, Шакира? – пита той тийнейджърката срещу него.
– Не я знам – вдига рамене тя и плъзва пръст по екрана на телефона.
– А група Сигнал знаеш ли я? – пита дядо й, който седи до нея.
Внучката обръща глава към нас и казва:
– Вашето време свърши.
***
Така е. Осъзнавайки тази мисъл се намазваме с плажно масло и тръгваме из Родопите да търсим много стари места, за да видим как изглежда свършилото време.
За ракета (която да ни откара до местата със свършилото време) използваме пренаселена маршрутка, която лети на завоите покрай язовир Въча. Проектантите на тази задушна ракета са поставили на седалката три малки момиченца от Франция. Те са вече в безсъзнание от чудовищното ускорение, но мама подлага нежно дланта си под бузата на най-малкото момиченце. Всичко ще бъде наред, времето тепърва ще е тяхно.
***
Най-добре е човек да наблюдава времето със сладолед в ръка, за да си спомни за копнежите във всяко начало. Така че, ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.
В магазинчето, върху ниски пейчици, плътно една до друга, седят шест баби в пъстри манти и забрадки. Една от тях тъкмо отваря кутия с тунквани бисквити. Протяга я към нас – взимаме си по една бисквита и всеки грижливо си я прибира в раницата. Символичното камъче, което „ще хвърлим в морето“, когато това пътуване свърши.
Гьоврен е възхитителна смес от времена. На футболното игрище тичат деца, но не можеш да ги питаш за свършващото време, защото за тях времето няма край. Настъпващия залез само временно ще спре играта им. Но виж, старата Атидже ни спира на пътя, за да ни разкаже набързо за нейното време и за времето на нейните синове, снахи и внуци. Атидже е родена в Гьоврен. Селото е пред нас като на карта и тя показва с ръка – ей там, на отсрещния хълм е пасла стадото. Ей там, на онази слънчева поляна, е най-студената чешма в района. Ей там, по улицата, вървят сина и внучката – отиват за сладолед.
– Тука въздухът е много хубав – добавя Атидже.
В Гьоврен започващото и свършващото време не са отделни времена. Свързани са, съществуват си заедно. На пейката до нас две невръстни хулиганки мятат камъни през оградата на панорамната площадка. В сградата зад нас се чуват гласовете на местния хор, който припява на фона на сто каба гайди. До нас група младежи слушат турска музика от безжична тонколонка и играят карти. В сумрачната кръчма седят старците. Мюзеинът припява от минарето на джамията, а гласът му се търкаля дълго по склоновете на хълмовете и се оттича към равнината.
Всеобщата глъч на започващото и свършващото време. Гьоврен.
Жените в Гьоврен се събират в отделна кръчма, в долната част на селото. Пият лимонада и привечер броят момците и момите на селото.
– Броим и гледаме, че момците са повече от момите – разказва ни нашата хазяйка с тревога в гласа. – И децата в детската ни градина тази година ще са по-малко, селото обезлюдява.
Хазяйката ни е горда със сградата на училището и образованието на учителите, които обучават над 80 деца. Не, за Гьоврен изглежда времето няма скоро да свърши, мисля си аз.
От Гьоврен пътеката ни възнася към връх Каба Таш и местността Вълчи камък – място, от което се наблюдава по-голямата част от Родопите, Пирин, Рила и част от далечните гръцки планини. Времето по билната пътека след Вълчи камък е застинало, защото няма хора, които да го измерват с градежи на поселища. От прастарата гора изкача заек и започва да ни наблюдава.
В родопските чешми има хаир (благодеяние). Направени са от добри хора и са в памет на починали.
– На кого ще я наречеш тази чешма? – питам аз Сали Шаиб. Дошъл е на завоя край пътя с баща си Местан и чичо си Али. От малък камион са разтоварили греди, цимент и инструменти – чешма градят. Чешма с два чучура.
– Не съм решил още – отговаря ми Али. – Елате, напийте се. И си налейте – изпоти ли се така шишето значи е студена.
Искам да ги снимам – ей така, до чешмата, която градят.
– Да пусна и двата чучура за снимката, да се види как текат – предлага Сали. Прави там нещо с маркучите и от двата чучура на чешмата бликва вода. Щракам, а лицето на Сали свети от гордост.
Мек, равен родопски път ни повежда към обезлюденото село Чамла. По такъв път може да се върви цял живот. Раят на небето може би е точно такъв път. Когато ми свърши съвсем времето, бих искал да се озова на него и да пердаша по него до безкрая.
Ето го и него – свършилото време. Изглежда точно като село Чамла. И все пак, и все пак – още мъждукат двете основни сгради на поселището: училището и хранилището за картофи. Някой би казал, че устояват на времето, но това са по-скоро последните парчета памет на време, което наистина е свършило. Паметта за времето е по-трайна от самото време. Плочата с имената на родовете, обитавали това място, говори за това.
Черната дъска, сърцето на училището, още виси на стената. В миналото ученици до 4-ти клас са огласявали стаите му. По-големите деца са ходили в училището на село Мугла. Постепенно започвам да различавам издълбаните в стените фея, жаба, хора, лястовици, слънце, лалета… Чудя се защо и как всичко това е тук. Надявам се някой ден, ако ми стигне времето, да науча.
Мугла си е магия. Любимо място, където можеш да отдъхнеш след жизнеутвърдаващ преход в Родопите. Там са Надя и Миро – грижат се за своята Mugla Rock House, поместена в универмага на центъра. Времето тук е rock ‘n’ roll и няма свършване. Знаем от физиката – колкото повече се ускоряваш, толкова по-бавно тече времето. Надя и Миро обичат да се ускоряват с чудовищни мотоциклети.
Привършваме с хапването и тръгваме на кратка разходка. От съседната маса с нас се надига неугледен, мърляв мъж, който очевидно е местен и вече е изпил няколко ракии.
– Накъде си? – питам го аз.
– Хайде да си говорим цяла нощ! – отговаря мъжът. Ох, мисля си, божие чадо – копнее да общува с другоселци. Но разговорът не потръгва. Може би защото ракиите му бяха в повече.
Не съм сигурен светулките колко време имат, за да допринесат към всеобщата магия на мястото, но ако уцелите правилното време… но и да не го нацелите, село Мугла си заслужава да се види.
– Така като ме гледаш как търча, на колко съм години? – пита една баба, която чевръсто снове измежду къщите. – На 85 съм!
И отпрашва нанякъде. По някое време пак наминава да ни види и предлага да си купим чифт терлици – от нея изплетени.
– Голям късмет имам! Ей в тази къща се омъжих, имам си баня, тоалетна. А в онази над нея живяха родителите ми. Елате да ви покажа терлиците.
Преди години създадох три настолни игри за деца. Пуснах ги за свободно теглене – който иска да тегли, да разпечатва и да играе. Нямам механизъм да следя кой, кога тегли файловете. В Mugla Rock House се запознах със семейство, което беше разпечатало трите игри за малкия им син. Какъв беше шансът да срещна точно това семейство и те да ми споделят за опита си с моите настолни игри? Не знам дали ви споменах – Мугла е магия.
Продължаваме пердашенето към хижа Ледницата. И там времената се оказаха смесени – хижарите, мъж и жена, са възрастни и с уморен вид, но пък разговорливи и приветливи. Внукът им обаче е фурия – търчи насам-натам с малкото си радио, от което се леят сто каба гайди. Изкарва лятната ваканция на хижата – да, скучно му е, мисля си аз, няма връстници, но един ден, когато порасне, когато времето стане негово, а за старите ще е свършило, ще се върне. Ще си пусне сто каба гайди и ще настръхне, няма начин.
Обстоятелствата ни принуждават да слезем в Широка лъка (хижа Перелик е заета от голяма група хора). Така пропускаме шанса пак да изкачим връх Орфей, но пътят надолу ни възнаграждава с гледки към село Гела, минаваме и през Илинденските поляни. В Широка лъка времето е по-скоро бизнес време – зациклило е в някакъв час пик. И малко нещо като Черна дупка – светлината на залеза само може да влезе, но не и да излезе.
Една малка тайна – на 6 километра от Широка лъка е село Стойките. Ресторант Борика отваря в осем вечерта. Но отвори ли, се напълва за 30 секунди. Все едно е зала на театър или таен боен клуб. Или е място за сбирки на малцина посветени в тайнството, което предстои да им се случи.
– От години пазим тайната за това място – казва ни съдържателят, който лично ни обслужва. – Само за посветени е.
Описва ни десерта слой по слой. Тук ще спра. Тайната си е тайна.
Продължаваме по дирите на свършилото време към хижа Момчил юнак. Младите стопани на тази хижа определено държат времето в рамките на тук и сега. Сърцето на хижата тупти в кокетния „морски“ бар отпред и дава усещането за лежерна ваканция, не за отмора от изнурителни преходи. Прокрадва се мисълта, че ей тука трябва да спрем веднъж завинаги, но се събираме от моментната слабост и продължаваме да пердашим към хижа Преспа.
Хижарят на хижа Преспа, Асен, е паметна личност – с широка усмивка и махленски, но добронамерен изказ. Напомня ни, че е време за бира и ракия. Подканва ни, подтиква ни, иска да ни въвлече в лежерна безпаметност, аха да поддадем (имаше какво да научим от него, убеден съм). Сколоняваме все пак за по чаша чай, за да чуем как внучката тийнейджър на масата отпред се обръща към нас с думите „Вашето време свърши“.
Имаме обаче още малко време, за да стигнем до хижа Свобода и там да нощуваме. Отсечката между хижа Свобода и хижа Сини връх е най-дългият преход от това пътуване – близо 12 часа в един от най-дивите пущинаци на Родопите.
– Тя мечката днес не ни донесе мед, ама вие като я видите й кажете, че няма нужда да идва… – смее се Асен.
И както винаги – в най-големия пек катерим най-бруталните скалисти сипеи. От една страна – слънцето напича отзад и острани, от друга – лъчите се отразяват в белите камъни и те блъскат право в лицето. Родопското конче не е като онези другите кончета в Пирин и Стара планина – аха да го пропуснеш, ако не следиш картата. Често си мисля, че в Родопите всичко някак си е смекчено, заоблено, меко. Дъжд да завали – мек ще е, приятен.
Крачим през местността Аква тепе. Носим си чек листове и слагаме тикчета на видените животни – сръндак, диво прасе, змия, глухар. Само квадрачето за мечка остана празно и слава богу. Вярно, нещо масивно раздруса шубрака до нас, изтрополи тежко, накара ни да замръзнем и да се втренчим.
Да знаете – по маршрута из цялото Аква тепе вода няма. Голяма смешка, нали? На ловна хижа Аква тепе също няма вода. Хижата е необитаема, обхождаме стаите, има къде да преспи човек при нужда. Продължаваме да пердашим. В една от дълбоките панорамни гледки разпознаваме връх Чиляка, Саръ кая, а отсреща – махала Мумджидам. Дали да не кривнем натам и да посетим стария ни приятел Тунджер? Оставяме въпроса открит.
Вижте още:
– Чакайте да ви кажа един виц – двама работници разбиват асфалт с пневматичен чук. Единият от тях услужливо спира машината, за да може другият да скъси съзъклятнически дистанцията между нас, и, аха на ушенце, да си разкаже вица. Следват пет брутално мръсни вица, изстреляни в рамките на секунди.
– Чакайте да ви разкажа още един – той напира, ние отстъпваме. Разказвачът ни е с изпечено, прорязано с бръчки лице, сух, жилав, игрив. Фога (тая дума я проверявам в речника – интересен човек, на който му се случват само смешни неща. Забавен човек. Терца.)
Пътят ни продължава с анализ на вицовете, които чухме. Пред нас хълмовете полека се снишават към равнината.
На хижа Сини връх ще те посрещнат само ако се обадиш предварително. Ние тая работа не я знаехме, но извадихме късмет да има двойка туристи, които се бяха обадили. Хижарят сподели с нас вечерята, която беше взел за себе си. И по ракия пихме даже. Сърдечно благодарим.
На сутринта поемаме към Паничково, за да приключим с нашето търсене на свършилото време. В селото се настаняваме пред магазинчето за по бира. В сумрака на помещението четирима възрастни мъже играят белот, а един кибик стои прав до тях. Завалява мек, родопски дъжд. Изведнъж очукана жигула форсира по баира и спира отсреща. От нея се измъква позната фигура, крачи към нас и вика:
– Хеллоу!
Тунджер! Виж ти, каква среща.
***
Неочакваната среща с пастира Тунджер от Мумджидам ни оставя привкус на нещо недовършено, на нещо, което задължително трябваше да ни се случи.
– Идвайте. Товарим провизии на магарето и за три часа сме на Гяур махала – отпива Тунджер от бирата си (Гяур махала е на 15-20 минути след Мумджидам, там е стадото му овце).
– Какво прави твоя приятел Мехмед? – питаме го. Мехмед пасе стадото си от кози в околността и двамата често се срещат на по приказка.
– Мани го Мехмед, много взе да пие. Почна гласове да чува в главата. – смее се Тунджер.
И в нашите глави чуваме гласове, които ни умоляват да тръгнем с Тунджер. Обаче тункваните бисквитки от Гьоврен са вече в ръцете ни. Бавно ги изяждаме, а шоколадовите трохи падат в локвата пред краката ни.
nagrevatel.blog 