За родопския дъжд, с който можеш да заспиш

Преминавайки през село Скобелево, Метин Бушона натисна спирачките на буса и спря пред седналите на сянка мъже. Още нямаше обяд, но на масичката пред тях вече изстиваха няколко бири.

– Кмете, спри да пиеш! Почвай да бъркаш бетон и да пълниш дупките на пътя! – изкрещя им Метин. Една от фигурите стана и се запъти с широки, твърди крачки към буса. Метин даде газ и подхвърли през рамо:

– Иначе ще докарам жена ти другия път!

– Сакън! – вдигна ръце фигурата и потъна зад нас в нажежения прахоляк.

Метин Бушона вози пътници от хижа Върховръх до Перущица и Пловдив. В купето сме само аз и г-н С и той не спира да ни говори, докато върти волана из тесните завои:

– Долу в Перущица деветдесет и девет процента от жените са огън! Никоя няма да ти откаже! Мъжете само се хвалят кой по-хубава ракия има, на тях само яденето и пиенето им е в главата, ама жените им са огън! Викат: води ма някъде, ебима, ебима, ебима, той моят чак като свърши ракията ще се огледа къде съм…

Метин Бушона е гигантска фигура. Една от многото, които ще срещнем по пътя ни из Родопите. Оставя ни на автогарата в Пловдив, откъдето всъщност започна всичко.

***

Пловдив. На автогара Родопи съм и чакам г-н С да се появи отнякъде. На съседната маса седят двама мъже и упорито си мълчат. Рядко се среща приятел, с които можеш да седнеш на една маса и да си помълчите с часове, мисля си аз. След час единият от мъжете става и казва на другия:

– То и да седиш не е лесна работа! – и тръгва нанякъде.

Така е, мисля си. Г-н С най-накрая се появява и мятаме раниците в багажното на буса за Смолян. Планът е да слезем на разклона за Лъки, оттам на автостоп за село Манастир – точката, от която ще тръгнем за х. Преспа.

И друг път е ставало дума за знаците, които предопределят развоя на цялото пътуване. Седим под навеса в заведение на разклона за Лъки, а около нас е потоп. Сервитьорките самоотвержено разнасят таблите си, специалитетът е таратор с дъждовна вода. Придърпваме все по-навътре раниците си, за да ги предпазим от пръските. Поръчваме и по една малка ракия, няма как. Този път сервитьорката пристига с чадър.

Ние, с г-н С., чадъри нямаме. И дъждобрани нямаме. Но стопът ни връзва почти веднага. Слизаме от колата в Лъки и продължаваме да крачим и да махаме палци към село Манастир. Потокът от автомобили е мижав и може би е добра идея да потърсим местен, който да ни дръпне до горе срещу някой лев. Забелязваме крайпътен магазин, продавачката е младо момиче, което пуши отпред. Как е възможно винаги да попадаме на правилните хора? Докато пием лимонада момичето маха на хората във всеки преминаващ автомобил, поздравява всеки преминаващ човек. Цялата информация е в нея, наясно е с всичко в този град. Звъни по телефона на някого:

– След малко едно момче ще мине да ви вземе за Манастир – уведомява ни тя след разговора. И е ужасно любезна да откъсне няколко листа от една тетрадка, за да има върху какво да си водя записки за това пътуване.

– Ааааа, тука си ми е най-добре – шофьорът ни е началник в местното Ве-И-Ка. На външен вид – отрудено, много добро момче, навярно със златни ръце. – Брат ми е в Пловдив, аз не ща. Пробвах и там ама не се издържа – много е горещо!

Ето ни в село Манастир. Спретнато място, като пощенска картичка накипрено. Къщички, пейчици, беседчици, празна рамка, в което да се снимат туристите. И един паметник, с който се изразява благодарност към строителни войски, че са направили пътя до там. И с право – иначе нямаше да има село Манастир или поне не в този си приказен вид.

Навлизме в боровата гора към хижа Преспа и може да се каже, че нашето славно ходене най-накрая започва, но… в далечината прогърмява и започва да вали. Така че ето ни и нас в горската беседка край пътя, заслушани в плющенето на дъжда. Никак не е лошо – дъжд, сух навес, дивен лес. Очевидно е, че оттук нататък тази игра ще се играе така.

В хижа Преспа стигаме сухи. Хижарката е нова. Асен, старият хижар, вече го няма. Помним как миналата година се опитваше да ни подхлъзне към безпаметно пиене. Дните на новата хижарка са трудни. Започнала е тази инициатива с брат си, но по някое време той се отказъл и сега е сама. Качила е горе възрастните си родители да помагат, но старецът е по-скоро в тежест – лежи, охка, каже някоя неясна дума, не му е добре. Майката пъргаво си свива цигара след цигара, димът от тютюна обвива набръчканото й лице.

– Дъскавиците стигнаха ли ви? – пита ни тя (има предвид светкавиците).

Хижарката си има мъжка ръка за помощник. Човек от Петрич, работил в Англия като заварчик, но се прибрал да помага в хижата. Като на шега си сипва двеста грама ракия.

– Салата да направя искаш ли? – пита го майката.

– Не искам – отговаря той и оставя празната чаша на масата.

***

Вечерта се спуска над хижа Преспа. Храната е изядена. Ракията е изпита. Приятна прохлада изпълзява от близките борове и обгръща раменете ми. Насред забуленото в облаци небе се появява светла точица, която постепенно започва да се уголемява. Взирам се с късогледите си очи и установявам, че се приближава с голяма скорост. Точицата придобва формата на триъгълник с нащърбени краища и става все по-голяма. Не е сателит или самолет, чак се изправям на крака от изненада. Айде, сега пък космически кораб остава да видя. Изведнъж яркото петно се окръгля и придобива обем. Ето я и нея – идеално кръглата Луна. Излива меката си светлина върху околните хълмове. Ракията или облачното небе ми изиграха тази нелепа шега, не знам. Поглеждам към г-н С и се питам точно той ли трябваше да бъде до мен в този тъй брутално романтичен момент? Както и да е.

***

Пропускаме закуската на хижа Преспа, за да хапнем направо на хижа Момчил юнак. Минаваме през местността Хайдушки поляни (хората там летуват интензивно – в коритата на чешмите изстиват всевъзможни благини). На Момчил юнак отдъхваме за по кафе, мляко с боровинки и баница.

– Мека и сочна отвътре, приятно хрупкава отвън, съвършената баница – казва г-н С.

Продължаваме да пердашим в посока Проход Рожен и Папмпорово, покрай нас се нижат обичайните родопски гористи хълмове и ливади. Подминаваме хубав заслон край пътя, който може да ни послужи за убежище от приближаващия дъжд. След 200 метра се връщаме в заслона, защото дъждът започва, а дъскавиците падат покрай нас неудържимо. Разполагаме се в сумрачното помещение и затваряме вратата – де не вземе да влезе вътре някоя дъскавица (да напомня – светкавица). След час пред заслона спира автомобил и от него се изсипва млад човек със стоп-палка под мишница.

– Ще отбивам колите, че асфалтираме участък на пътя – информира ни той. Опитва многократно, но безуспешно, да се свърже с колегата си по радиостанцията. Накрая си вади личния телефон.

– Какъв асфалт в този дъжд? – чудим се ние.

– Пълен хаос – отговаря ни младежът. Звъни на приятелката си да й каже, че има само още един сух суитчър, и че ако продължава да се мокри накрая ще настине. Продължава да настоява да се свърже с когото и да било по радиостанцията, но не успява нито веднъж.

– Пълен хаос – изрича отново той. Няколко месеца работил в Германия, няколко месеца в Нидерландия, но съдбата го свързва с момиче и ето го в България – отбива колите със стоп-палка в проливния дъжд. Сега я чака да завърши (не университет, а училище), за да решат какво да правят с животите си по-нататък.

– И в Пловдив съм работил – разказва той. – Ама много горещо там!

***

Дъждът спира. Продължаваме ведро да крачим, но след около час дочуваме зловещия звук от чанове и в душите ни се прокрадват стари страхове. Ето ги и тях зад завоя – не една, не две, а пет едри каракачански кучета, охраняващи преминаващо стадо овце. Много, ве! Кръгом и обратно към беседката и чешмата, които бяхме подминали преди пет-шест минути. Добре. Ще си побеседваме на беседката с г-н С, ако трябва 100 години ще си побеседваме, все някога тея зверове ще се разкарат от пътя. Небето се разпори отново и пътят се превърна в река. Човек никога не знае колко добро има в злото и обратното. На сухо сме, чешмата е студена, опъваме палци към някой случаен автомобил – нас само за сто-двеста метра трябва да ни качи някой, да ни остави зад каракачанките. Стопът не потръгва, дъждът е по-продължителен от обикновено. Накрая все пак спира и ние започваме да се прокрадваме тихо към конфликтната точка, аз държа в ръката си лютив спрей. Обаче не – още са там тия проклети каракачанки. Обратно на беседката. Провеждаме кратка мотивираща беседа. И пак напред. И пак обратно на беседката. Тръгваме на дълъг обход отдясно на стадото. Не става, бая дълбоко дере трябва да преодолеем. Обратно на беседката. Мятаме на стоп: „Аве пичове, ние сме само за стотина-двеста метра, не повече…„. Никой не спира. Безизходица.

Намисляме си по-кратък обход, току под носовете на кучетата. Тръгваме с тихи стъпки, прокрадваме се иззад рехавото прикритие на някакви дървета, газим покрай синора на една нива, тръгваме нагоре по незнайно тепе, катерим се със сетни сили, с мъка преодоляваме нападали клони и усойни треви…

…дъждът внезапно плисва и вече всичко около нас е студена, непрогледна пелена, иззад която изскачат челюстите на петте каракачанки и започват да перфорират въздуха с тракане, натискам бутона на лютивия спрей, но от него процърцорва немощна струя, г-н С хаотично сипе удари с щеките, всички ние танцуваме смъртоносен танц в дъжда...

Това, разбира се, не се случи. Но можеше. След изнурителния обход най-накрая стъпваме на пътя зад каракачанките и започваме спускане по сипеите към Проход Рожен.

***

Проход Рожен. 111-метровият пилон с трибагреника се вее зад близкия хълм. Седим на сянка до чешмичката и наблюдаваме потока от коли. Взираме се в купесто-дъждовните облаци и се чудим ще имаме ли прозорец без дъжд, в който да се доберем до Пампорово. Тръгваме да се възвисяваме по пътеката към гората, но започват да падат първите капки и се връщаме до близкия параклис – красива постройка с хубав навес и пейка, където да се подслоним. Излива се студен, обилен дъжд. Очевдино е, че ще прекараме дълго под навеса на параклиса. Започвам да третеперя от студа и влагата и вадя спалния чувал. Опъвам се на пейката и една любима картина, която често си представям преди заспиване, е вече реалност – затоплям се, комфортно ми е, горе-долу ми е сухо, а пред очите и слухът ми е този великолепен родопски дъжд. Мога само, ей така, леко да се завъртя на една страна и да потъна в дълбок сън. И да откарам така неопределено дълго време.

Обаче с г-н С трябва да предприемем нещо, дъждът продължава прекалено дълго, в небето от никъде не се вижда просвет, денят си минава. С усилие се измъквам от чувала, прибираме всичко по раниците и се връщаме отново на асфалтовия път. Ще се спасяваме на автостоп към Смолян и оттам ще опитаме да се доберем до хижа Смолянски езера, за да продължим на другия ден към любимото ни село Мугла. Спира ни строителен инженер, който преди няколко часа ни е забелязал да се влачим към по пътя към прохода. В Смолян хващаме автобус до квартал Езерово. Озоваваме се до малко магазинче, пред което седи голяма група от баби и дядовци. На масата – чашки с бира и мастика. Нашият човек е достолепен мъж, който допива чашка с водка:

– Момчета, пийте по една бира и ще ви закарам до хижата – уведомява ни той. Сядаме на масата и отпочваме политическа беседа. Джо Байдън и Доналд Тръмп за тях е тема, през която минават с лекота. Нашият благодетел допива водката и всички се мятаме в неговия черен джип. Докато ни вози ни разказва за странстванията си по света – работил е в много държави в Западна Европа, а най-дълго в щатите, като куриер във FedEx. И ето го сега у дома, на припек сред старците, понякога си позволява 100 грама водка, понякога 80 грама водка.

Хижарката на хижа Смолянски езера е свръхобщителна – винаги е до нас, винаги споделя нещо от живота си:

– Като малка ме учеха да не настъпвам саламандри. Пищели много силно и съм щяла да оглушея.

Хапваме и правим кратка разходка до едно от езерата. Започва да вали.

***

– Няма много работа за нас в Смолян – разказва ни таксиметровият шофьор, с който възнамеряваме да стигнем до затворническото общежитие на няколко километра от града. – Аз и в Пловдив съм карал няколко месеца, ама не е работа – много е горещо!

Тръгваме покрай оградата и наблюдаваме затворниците зад нея. Затворниците също ни наблюдават. Предстои ни ходене по разбит път през гората. Първоначално пейзажът е индустриален, развалини всякакви, но по-нататък се оправя. Пристигаме в Мугла в ранните следобедни часове, при това сухи.

Надя ни дава къщичката срещу рок-бара и ние се настаняваме в нея. Не вали и можем да се поразходим по екопътеката Казанджи дере. Пробваме да се цопнем в ледените вирове на реката, но отново започва да ръми. Прибираме се в къщичката. Под стряхата е библиотеката на Надя – избирам си томче с разказите на Хемингуей. Разлиствам съдържанието – да, вътре са двата любими разказа: „Реката с две сърца“ и „Боксьорът“. Г-н С. си избира „Перуански разкази“. Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.

***

Успиваме се. Пържените филии вече са изстинали. Ще крачим към Настан, отдалечен квартал на Девин. Минаваме през опъстрени с разноцветни билки ливади. В близката далечина се нижат върхове и долини, вижда се телевизионната кула на връх Снежанка. Нова среща с каракачанки. Отново страхове, напрежение, прокрадване в гъстите драки. Газене, газене и накрая изгазване до пътеката зад кучетата. Страховете ни може и да са неоснователни, но горчив опит имаме, затова така ги правим нещата.

В Настан, до автобусната спирка за Девин, има чудесна кръчма. Два омлета и по две бири. Дъвчем омлетите и съзерцаваме изливащата се от небето вода. Стигаме до равносметката, че винаги, буквално на косъм, но винаги излизаме що-годе сухи от тези дъждовни изблици. Засега.

В Девин отсядаме в къща за гости Старата лоза. Стопанката пристига с колата, връчва ни ключовете и отбръмчава пак нанякъде. Но преди това ни казва: „От чешмите тече розовият етикет на Девин, така че – пийте!“

***

На сутринта – горещи банички с боза и автобус до село Лясково. Целта ни е да пердашим покрай Лопчова река и да се включим в маркировката към хижа Персенк. Гората постепено ни обгръща. Сръндаците сърдито ни лаят иззад стволовете на дърветата. От корубата на прогнил пън изригва рояк стършели. Изкрещявам едно „Ауууу“ и двамата с г-н С почваме да тичаме. По някое време г-н С се подхлъзва и пада. „Добре, стига толкова сме тичали“, казвам аз. Започва да вали. Първо леко, но постепенно се усилва. Не след дълго сме подгизнали здраво, но бързаме към беседка, отбелязана на картата. Излизаме на открита поляна, в единя край на която е нашата беседка-спасител. Тя е стара, с прогнил покрив, който пропуска вода, реално в беседката също вали, но тук-таме. Събличаме се голи и просваме мокрите си дрехи да висят по гредите на постройката. Обличаме сухи. На мен обаче не ми е достатъчно и разпъвам спалния чувал между капките, падащи от покрива. Вали със сила, която ни подсказва, че ще продължи много дълго.

***

Валя много дълго. После спря. Натъпкваме мокрите дрехи по раниците и беж по пътеката към хижа Персенк. Маршрутът е невероятен – минаваме по току-що освежен от дъжда стар римски път, плесенясал в сочни мъхове. Приказка.

На Персенк сами си изпичаме кюфтета на скарата, защото стопанката е твърде заета да обслужва група летуващи деца. „Кеф цена няма“ , казва хижарят, когато ни вижда да се суетим около скарата. Виното на Персенк е прекрасно. Потъваме в сън, в комфорта на бунгалата.

***

На сутринта крачим по-пътеката към хижа Върховръх – последната точка от това пътуване. Маршрутът преминава през гората, на места отново стъпваме по стария римски път. Хижа Върховръх е гигантска соц постройка с износена външност и вътрешност. Само за това си струва да се посети – заради тази носталгична социалистическа износеност из стаите, коридорите и тоалетните. И пържените картофки са много добри.

Привечер излизаме на разходка до връх Върховръх – мястото е осеяно с учебни горски заслончета, направени от децата. Алпинистът Боян Петров също е бил дете, когато дядо му го води на върха. В негова памет, в началото на пътеката, има табела с надпис: „На ТД „Върховръх”- да знаят, че тръгнах от Върховръх към Хималаите – Боян.“ С г-н С бързаме покрай стволовете на дърветата, за да намерим гледка към драматичния залез – идеалния финал на това пътуване. Така и не намираме подходяща пролука.

***

Петък е. Нагоре, към летовище Върховръх, се качват множество коли. Самото летовище е много интересно място – безброй частни вилички, бунгала и каравани, нагъсто едни до други, без огради между тях, все едно мястото е планински къмпинг. Хората около тях вече са запалили скарите.

– Всички са незаконни – информира ни Метин Бушона, докато навива волана из завоите. – Ела утре, намери си място, сложи си каравана, никой нищо няма да ти каже. Ама и вие грешите, че слизате надолу. Сега перущенци се качват по вилите си и почва едно пиене… всеки ракията си хвали. Па вие тръгнете измежду вилите, те сега жените им са се поразсъблекли, голяма грешка правите!

– Добре, аре обръщай – смея се аз, но Метин продължава да кара към Пловдив.