Справочник на планинарския пропагандист

Израснах по твойте планини,
обвити понякога с мъгли
Стърчи над тебе Али Ботуш
раждала си момци окумуш.

Никола Джаров, стихосбирка „Славянка планина“

• Окумуш – опитен, отворен, обигран, отракан

Ей така – както сме си окумуш, обиграни и отракани планинари – се набихме в драките да дирим чешмата. Зад нас хижарят Тодор ни напътства окуражително: „Там е, там е!“. Хем е очевидно, че не е минавано от 200 години, хем, нали, трябва да имаме доверие на хижаря, той трябва да знае всичко около хижата си. Това пусто доверие ни накара да извършим непростими неща – като това да прегазим една прастара дървена вратичка, като диви прасета да минем през нея, да стъпим отгоре й, да я натикаме в пръстта. „Ей там в ляво трябва да има една дървена вратичка, виждте ли я?“ – чуваме гласът на хижаря. Острите зъби на драките се впиват в голата кожа на прасеца и начертават поне седем кървави черти. Добре, де – мисля си аз – Току-що слязох от колата, а вече кървя…

Връщаме се с празни бутилки и вече не изглеждаме окумуш.

– Не сте свикнали – отсича хижарят и нашата самооценка за опитност и обиграност в планината отива на кино. – Иначе оттука, покрай хижата, пак може да излезете на чешмата.

И ни сочи асфалтовия път. Споглеждаме се.

***

Тодор, хижарят на хижа Извора, е човек с гигантска душа. Начетен мъж с много познания („като ме видеха да чета книжка върху магарето, вадеха фотоапаратите“). Това ще го разберем по-късно, сега се е заел да ни разубеждава да не спим на заслон Ливадето. Суха година, вода няма, Славянка и без това е една от най-безводните планини. Изворът на заслона ще е пресъхнал или ще църцори едва-едва.

– Хижата е отворена, не чакам никой, пускам ви тока и водата и се настанявайте – предлага ни Тодор. На него му се налага да посреща гости в дома си в Петрово и ще ни остави сами. Как да откажем? Така и раниците ще олекотим – ще свалим от тях спалните чували, шалтетата и храната, приготвена за заслона.

***

– Церемония пуджа ще правим ли? – питам аз г-н К и г-н С, докато пренареждаме раниците си в началото на маркировката към Гоцев връх. – Молитвени флагчета, димящи пръчици, а?

За мен връх Алиботуш е отдавна мечтана цел. За първи път чух за него преди 25 години и в редките случай, когато се озовавам в Славянка, все някакви препядствия ме възпират да го изкача. Даже веднъж се загубих толкова красиво, че се озовах в Гърция и после се връщах на автостоп през Кулата. Беше епично ходене.

Полека-лека се възвисяваме нагоре по пътека през гората. Това е същата гора, която бе опожарена преди месец. Огънят е пропълзял между два и пет метра по стволовете на дъбовете – обгорели са само от едната страна, тази откъм Гърция. Където е намерил слабо място в дървесината се е хранил отвътре, в сърцевината на дърветата. Понякога е дълбал до изтъняване и прекършване на ствола. Хиляди дървета са оцветени с този черен цокъл на различна височина, короните им изглеждат непокътнати. Пожарът се е разпростирал отгоре надолу по склона като пипала – между пипалата има незасегнати дървета. Виждам обгорен дъб, в чийто ствол огънят е проял кръгъл отвор, а на два метра от него е устоял бук. Вървя през тази гора и се опитвам да си представя как е изглеждало всичко по време на стихията. Как от температура соковете на дърветата са завирали.

Изкачването е стръмно и продължително. След около три часа излизаме от гората на местността Ливадето. Отбиваме за 300 метра, за да огледаме състоянието на заслона. Не е зле – сградата е частна, но едната стаичка е отворена за туристи. Чешмата наблизо наистина едва забележимо църцори.

Докато разглеждаме заслона недалеч се разлайват кучета. Kъм нас бавно се приближава високата фигура на пастир.

– Готови ли сме за този разговор? – питам аз, докато оглеждам фигурата.

– Никога няма да сме готови – отговаря г-н С.

Ето го и него – пастирът Вихър. Грижи се за многобройно стадо крави, живее в малка постройка отсреща. Още в първите изречения безцеремонно синтезира живота си – утрепал офицер и лежал 20 години в затвора. После го хванали с взривно устройство и лежал още 4 години. Точка.

– Затворът ме спаси от алкохола – добавя Вихър.

– Ракия? – изритва въздуха пред себе си. – Не!

– Бира? – пак изритва въздуха пред себе си. – Не!

– Виж, половинка бяло винце ако имаше сега – пийвам го.

И вади бутилчица, за която твърди, че е пълна с чай. Обаче много пушел. Показва ни табакера с прилежно натъпкани с тютюн цигари. После ни показва още една.

– И ми викат – спри ги, ве! – пали си цигарата Вихър – Спри ги ти, ве!

И се смее с онзи гръмовен глас, с който вика по кравите. Личи се, че като млад е притежавал брутална сила.

– Живея си сам тука, жена ми почина. Всичко си имам в къщичката, държа си чисто, с обувки не можеш вътре да влезеш. Жени не ми трябват, аз съм си отебал, за къв кур са ми сега жени? Едно време и кур и сила имах, да те смачкам… – Вихър свива пестник и го размахва пред лицето си.

– На седемдесет и една съм! И още ходя из баирите. Не мога да спя нощем, ставам в три и правя кафе...

Когато Славянка горяла на поляната пред заслона се събрали много пожарни камиони. Вихър е свидетел на цялата суматоха около борбата с огъня. Видял е с очите си как самолетите изливат вода върху гората.

– Началника вика – този го оставете да ходи където си иска, той е местен и познава планината – разказва ни с гордост Вихър.

Г-н К. пита Вихър яде ли шоколад. Всичко ям, отговаря Вихър и получава един шоколад от г-н К.. Продължаваме да се възвисяваме. Преминаваме последния стръмен участък през гората, преди да излезем на билото и да подсечем втория по височина връх на Славянка – Шабран. Тук клековете също са горяли и на фона голото било пораженията изглеждат още по-страшни. Минаваме покрай Сухото езеро в подножието на Шабран и по пирамидките изкачваме Гоцев връх (2212 м.). Удовлетворението ми е пълно.

Принизяваме се обратно към хижа Извора. Бързаме да хванем хижаря Тодор – да обелим с него някоя и друга дума, преди да се е прибрал на Петрово. Решаваме да му звънна, хем да го питам дали му се намира бира. Да, ще ни остави бира, фризера не бачкал, но щял да измисли нещо. Прекрасно.

Изтънелите лъчи на залеза се промъкват през незнайна цепнатина на склона и осветяват кичестия връх на далечен бор. Виждам как през това последно светло петънце една след друга преминават сенките ни. Пред нас тежко, тежко се вдига едър глухар. Заварваме хижа Извора в сумрак и тишина – посреща ни единствено бежовия котарак. Хижарят Тодор е накиснал шест прекрасни бири в кофа студена вода. На прозореца е изкарал удължител, до него е поставил малка електрическа скара – можем да пристъпим към вечерята.

Уморени и гладни се суетим в мрака, скарата пуши. Г-н С влиза навътре в хижата, за да потърси стая за спане. Той първи се докосва до времеубежището, което представлява хижа Извора – бившата погранична застава, строена през 1959 – 1961 година. Няколко часа по-късно ще се изправим пред любопитни артефакти, съхранени от хижаря Тодор, но засега ни интересува единствено храната. Сланина, лук и препечени филийки. В светлината на челниците лицата ни плуват като луни, окръглени от доволни усмивки. Кестени-бомби падат върху масата – с тези шипчета около кората приличат на мини. Дървото над нас е голямо и старо, видяло е не една строева подготовка, разводи на караули, бойни тревоги и куп други неща от живота на българската казарма. Тези кестени са падали по време на сутрешния развод, когато в студеното утро знамето се е издигало на пилона под звуците на химна, а войниците са подтискали прозявките си с безразличие, което да им помогне да изкарат още един ден тук. Този кестен е видял неща, невъобразими за човек, който не е отбивал военна служба, защото светът на военните е свят със съвсем други закони на общуването, политиката, физиката и химията. Напълно различна Вселена.

Завършваме вечерта пред библиотеката на хижа Извора. Стоим и тримата г-да пред прашните рафтове, вадим книги на случаен принцип. Изричаме на глас заглавията, зачитаме интригуващи изречения от вътрешните им страници. Не става дума за какви да е книги. Когато военните са се изнасяли от заставата, са оставили кашони с литература, която трудно може да бъде намерена другаде. Книгите нямат художествена стойност, но толкова добре са съхранили духът на времето, че ние стоим пред тях, все едно стоим пред входа на неотваряна египетска гробница. При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?

Гмуркам се в спалния чувал с една-единствена мисъл – уморен съм, пил съм алкохол, но утре ще стана много-много рано, за да се потопя във времеубежището на бившата гранична застава.

Измъквам се от съня с големи усилия. Навън все още е мрак. Известно време се лутам из коридорите, докато се събудя напълно. Осъзнавам, че настилката на пода е оригинална, по нея са тропали старите военни обувки (вероятно с цинтове). Представям си как се подхлъзвам на сапунката (Сапунка – наказателно измиване на пода с настърган свински сапун. В сместа, за аромат, се добавят паста за зъби, пяна за бръснене, одеколони и други кремове, притежавани и насилствено отнети от новобранеца. Целта е подът да бъде покрит с дебела пяна, която след това дълго и мъчително се обира с подръчни средства.)

Изваждам фотоапарата и се впускам в изледване на пространството, осъзнавайки, че всичко, което виждам са артефакти от време, оставило незаличими белези в душите на поколения граничари, които са служили тук. За някои това време би могло да се превърне във времеубежище, за други – завинаги би останало като ад, от който да бягат вечно. Всеки детайл от пространството, всяка изписана дума имат за цел да обособят човека в една лишена от индивидуалност реалност, предлагайки му предварително и внимателно конструирани (и внимателно изписани) ценности, с помощта на които да се себеотрече в името на един „прекрасен нов свят„. Аз всъщност снимам частите на една съвършена машина, ръководела и предопределяла живота на милиони човеци.

В мен набъбва неистово желание да разглеждам кориците на книгите в библиотеката на бившата застава. Утрото напредва и разбирам, че няма да имам време за нищо повече от това – да ги снимам, за да мога по-късно да ги изследвам. Разгръщам книгите, снимам случайни страници, случайни илюстраци, скрито се надявам от някоя стара книга да изпадне забравено войнишко писмо. Представяте ли си?

Слава на нашата партия,
слава на новия строй!
Вей се, ти знаме на класа корава,
силна във труд и във бой!
Партио, предан водач на народа,
твоите сили растат.

Песен „Слава на Партията“, из „Войнишка песнопойка“, Кирил Масларски

Пропагандата винаги е била неразделна, същностна част от живота ни. Винаги някой, някъде тласка мислите и поведението ни в определена посока. Пропагандата не е някакъв нов вид звяр, наскоро изпълзял от пещерата. Пропагандата е възглавницата под главата ни, с която се раждаме и умираме. Невидимата сила, която дърпа конците на така необходимите за живеенето ни свободна воля и осъзнат избор. Виждал съм с очите си хора, които (благодарение на децата си, успели да минат зад Желязната завеса) се откъсват от опиума на комунистическата пропаганда и на старини остават без никаква опора, опустошени от лъжата. Виждал съм ги да умират в мълчание скоро след това.

В сравнение със сложните и добре смазани машини за пропаганда на комунизма фермите за тролове са смешни и жалки.

Главно политическо управление на Народната армия, Творчески център „Армейска песен“, Политотдел на гранични войски, Държавно военно издателство (към Министерство на народната отбрана), Партиздат, Издателство Народна Култура, Издателство БКП (Българска комунистическа партия), Издателство Народна младеж.

Това са все добре организирани държавни структури за масова пропаганда (партийна просвета) на всички нива на обществото – военни, работници, младежи, деца. В тях са работили стотици служители, натоварени със задачата да създават съдържание, което да формира конкретни възгледи. Сред тях най-вече преклонение пред интелектуалното, техническо и военно превъзходство на СССР.

Дизайнът на кориците е относително прост – преобладаващ е червения цвят, основно едри (златни) заглавия, тук-там рамки и опростени графични елементи, по-рядко илюстрации. От вътрешната страна на предната корица често се вижда залепено листчето с датата за заемане и датата за връщане на книгата в библиотеката.

„Справочник на военния пропагандист“. Представяте ли си какво пише вътре? „На рапорт пред Вожда“. Що за брутално заглавие? Прочетете една от страниците, има я в галерията. „Методология на идейното възпитание“ от Волкогонов. Не, комунистическата пропаганда не борави със завоалирани текстове, има си „научно обоснована“ методология, последователност в прилагането. „Съветският войник на Балканите“ – в илюстрацията на корицата съветски офицер получава благодарствена прегръдка и целувка от жена в пъстра рокля. И така нататък.

Пропаганда. Пропаганда. Пропаганда.

Ето, че се появява и хижарят Тодор. Сядаме отвън под кестена и основно го слушаме как говори. Както вече споменах – начетен човек с богат речник. И пълен с истори. От думите му разбираме, че се старае да съхрани и развие това времеубежище.

– Събрал съм много неща за показване, други ми даряват. Отделил съм място да ги изложа, но виждате – хижата още не е готова – споделя плановете си хижаря. Обича дългите мухабети (приятните разговори) с туристите, които идват. Ако идете на хижа Извора задължително ще ви разкаже историята за битката му с един пощъкрял от хормони глухар. Тежка, неравна борба, в която едва оцелява 😉 , спасява се само защото му дава раницата си, за да може птицата да излее унищожителния си гняв върху нея.

Но тази история може да ви я разкаже само той.

***

Един кестен-бомба шибва бежовия котарак, който дреме на пейката. Котаракът изхвърча на някъде, после се връща да дреме край нас, но се свива под пейката.

Един кестен-бомба шибва г-н К по главата. Господин К си събира още кестени и когато се прибира у тях си прави супа с кестени. Не съм сигурен тая поучителна история с лимони ли се разказваше или с кестени… Както и да е 🙂

***

И един бърз хорър оглед на кухнята на хижа Извора, преди да намеря откъде се пуска осветлението: