– Само по една ракия им давам на ком-еминейците – казва Мама Данче от хижа Кашана. – Да отпуснат мускулите…
Печката бумти, а ние прибутваме към нея мокри дрехи и обувки. Туршията е вече на масата. Остава само да си налеем, че да отпуснем и ние мускулите.
– Идват и ми искат втора ракия. Дадох им защото казаха, че ще останат за две нощи в хижата – иначе нямаше да им дам. На сутринта гледам – станали рано, ще тръгват. Абе що ме излъгахте бе, ей!
В Стара планина има хижи, които са построени на прекрасни места и сякаш това е достатъчно за тях. Хижа Кашана обаче, без Мама Данче щеше да изглежда като неугледна постройка насред седловина Кашана в Златишкия проход. Мама Данче е от онези хора, които стават душата на мястото, за което се грижат. Все едно да разцепиш невзрачен камък с геоложко чукче и в сърцевината му да намериш кристали – такава е хижа Кашана с Мама Данче вътре в нея.
– Стягат си раниците и питат да им дам кило ракия за изпът. Викам им, мога да ви удавя в ракия, ама нема да ви дам! Що ме излъгхте? – смее се тя и отива да тури две дървета на печката в стаята, която ни е приготвила.
Г-н Н вече е разказал на Мама Данче за борбата, която водихме в продължение на осем часа по склоновете и билото на планината. Понякога желанието за хубаво ходене ни вкарва в беля. Драматичните нотки в разказа на г-н Н са в повече, отколкото е необходимо. Те са по-скоро радостен изблик от думи, които бурно напират да излязат след премълчаните страхове по време на прехода. Особено когато вече си на безопасно място.
Първоначално се възнасяме леко и приятно от жп гарата в Пирдоп до хижа Паскал. Брезовата гора покрай пътя в началото е вълшебна и изпъстрена с гъби, когато им е времето на гъбите. Изпиваме по две чаши хубав чай на Паскал и започваме основната част на прехода – възвисяваме се към билото на Косишки рид. Оттам възнамеряваме да пердашим по билото през връх Голяма Занога, връх Малък Свищи плаз и връх Свищи плаз, след което да слезем по южния склон към хижа Кашана.
Да извършиш бързо преобличане на билото на Стара планина по време на брутален леден вятър е умение, което вероятно много прилича на умението за нахлузване на скафандър в безтегловност – ръцете не влизат в ръкавите и това е. През това време вятърът отнема последната топлина от мокрото ти тяло и аха-аха да се позабавиш още минута-две и приключваш.
В началото преходът върви гладко, но постепенно нещата се влошават – в ляво от мен, на небето зад непроницаем облак, свети черно слънце. Не мога да гледам към него без очила – вятърът носи ледени остриета. Едно от тях се врязва в незащитеното ми око и ослепявам за няколко минути от болка. Вятърът отнася снега от ръба на билото и той лети над северните склонове. Изблиците му ще изтръгнат щеките от ръцете ми. Светлината около нас е драматична, но е абсурдно да вадя фотоапарата. Държим билото, но на седловините пропадаме дълбоко. След няколко такива пропадания г-н С усуква крак, сухожилията почват да опъват и забавя ход. Шумът в ушите е оглушителен, устата са скрити зад маски, дума не можем да обелим – да обсъдим ситуацията. Само пердашим напред. Спираме за кратки почики на подветрената страна на билото, когато това е възможно. Мрачни мисли ме обземат след поредица от мъчителни крачки в дълбоките преспи – ами ако положението е такова и по-нататък? Ако трябва да полагам подобни усилия след 200-300 метра ще съм приключил. Имаме възможност да прекратим мъките, като слезем от билото към хижа Свищи плаз (около 30-40 минути). Започва да вали.
– Ще взема да облека второто яке – казва г-н Н и облича второто яке. Продължаваме с борбата по билото.
Слънцето залязва, вятърът става все по-злобен, все по-студен. Замръкваме малко след връх Малък Свищи плаз. Зимните жалони изчезват в снежната пелена и в мрака. Светлината на челника все пак успява да изтръгне обратна светлина от светлоотразителите по коловете. От подветрената страна на връх Свищи плаз снегът е дълбок и напредваме бавно. Опитвам да си представя, че вървя сам из тази снежна пустиня. Способен ли съм на такова нещо?
След връх Свищи плаз слизаме към улея Узун чакъл, откъдето тръгва лятна пътека към хижа Кашана. Вече имаме неистово желание да се махнем от билото и правим грешката да тръгнем по лятната пътека. И тук вече мъките ескалират – склонът е засипан, наклонът е неприятен и товари глезените, затъваме още по-дълбоко и още по-често. Маркировката не се вижда, тъмно е, вали сняг, видимостта е не повече от два метра – никаква перспектива, в която да си начертаем най-обща посока на движение. Хем съм се взрял в спасителното екранче на GPS-a, хем се опитвам да решавам пъзела на клековете пред мен. Тази пътека е трудна за преминаване през лятото, а сега е пълен кошмар. Г-н С дудне зад нас, добре че не го чуваме какво точно дудне.
Пропадам в дълбока пряспа с левия крак до таза, испускам GPS-a и с ужас наблюдавам как започва да се плъзга надолу по склона и да изчезва в мрака. Опитвам да спра движението му с щеката, но от протягането усуквам затъналия крак и усещам болка. Измъквам се и се спускам надолу – все пак го намирам в една дупка. Изминаваме разстоянието до хижата вместо за час, за около два часа и половина.
Светлината от прозореца на хижата и кучешкият лай ни правят отново бъбриви.
***
– Хайде бе деца, много се забавихте! – посреща ни разтревожена Мама Данче. И тогава г-н Н започва да й разказва за мъките ни. Скупчваме се около печката. Обичаме хижа Кашана, защото обикновено, когато отидем, сме само ние. Кашана е по маршрута Ком-Емине, но рядко се засичме с други туристи, да не говорим за големи и шумни компании, качили се с автомобили до хижата. Мама Данче е категорична – на такива им записва мобилните номера в телефона си като „Не вдигай“.
Остатъкът от вечерта минава по стандартния начин. Темите са вино и медицина. И животът на хората в Етрополе – живот кармично свързан с рудника Елаците. Мама Данче обожава срещите си с посетителите на жижата, защото обича да научава различни неща от тях.
И един малък среднощен инцидент.
– Айде деца, отивайте да си лягате, вие си знаете къде съм ви настанила – казва ни Мама Данче. – И да турите дърва в печката.
Не за първи път посещаваме хижата и сме спали на различни места в нея. Уверено се отправяме към една от бараките. Две стаи – в едната гори печка, работи и телевизор, излгежда някак си обживяна. Слагаме дърва, нареждаме мокри обувки и чорапи около печката. Г-н С хваща дистанционното и се опитва да спре телевизора, но постига само син екран. Влизаме в другата стая – има нещо нередно, някакви съмнения се прокрадват, но умората, ракията и виното надделяват и се просваме на леглата. Унасяме се. Мама Данче нахлува в стаята:
– Абе деца, не в тази барака, бе! – грабва една електрическа духалка и се опитва да я включи в контакта. Всичко е наред, успокояваме я.
И без това г-н Н вече хърка шумно. Мама Данче си ляга в стаята с телевизора, аз си мисля как наредихме обувки и чорапи около нейната печка. Кофти.
На сутринта, след учтиво почукване, влизаме в стаята на Мама Данче. Нея я няма, но обувките и чорапите ни са прилежно преподредени и изсъхнали.
Мама Данче се беше погрижила за децата си.
nagrevatel.blog 