Квантови преходи из хижа Преспа

Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „. Това не се случи. Но се случи друго – тя да ни посрещне на входа на хижа Преспа, да си подаде ръката, и да ни каже: Марчела, приятно ми е…

Г-н С едва успява да извърне глава, за да не може никой на този свят да види изражението на лицето му. За секунда споменът разкъсва тъкънта на време-пространството, за да се покаже заслон Велийца и как някой нахлува вътре в два през нощта и крещи с пълно гърло „Марчела! Марче-е-е-е-ла!“, докато ние спим. Казвам ви, някаква митична Марчела броди из Родопите и не е сигурно кога е съновидение, кога – реалност. Надявам се този наш кратък квантов преход да е останал незабелязан от любезната ни домакиня – няма как тя да е наясно за взаимовръзките, които създаваме; за информационните мрежи, в които се оплитаме, докато бродим из планините през годините.

Отсега ви казвам – хижарката Марчела прави великолепни пататници. Румен, съпругът й, не си прави труда да отмерва малката ракия: „Няма сега да седна да я меря, я!“. И сипва до след ръба. Хижа Преспа полека-лека се превръща в много уютно място – Румен и Марчела са във владение на хижата от септември месец, нови са. За тях борбата тепърва започва. Има доста работа по обновяване на хижата, уазката хфърчи напред-назад със строителни материали.

– Спомням си, когато бях дете, ски влека минаваше ей от там, спускахме се надолу, а боровете бяха ниски – разказва ни Румен. – Сега са израснали и скриват гледката, а от тук може да се види и Бяло море.

Ето го сега Румен, порасналото дете, което стои на терасата на хижа Преспа, взира се в далечината и крои планове.

А пък нашият план как да подходим към хижа Преспа без личен автомобил бе многообразен, но сравнително лесен. Водачът на бусчето от Асеновград до Лъки сече професинално-безопасно завоите с голяма скорост, докато ръчка телефона с мацки или стриймва част от движението ни по шосето. След разклона за Лъки на Юговското ханче започва да бипка или да маха с ръце на всеки срещнат по пътя. Личи си, че си е от тука.

Питаме го дали някой може да ни закара от Лъки до Манастир. Имам, казва, един човек. Играе го таксиметър. И звъни по телефона.

Натоварваме се в колата на нашия таксиметър – възрастен господин, пенсиониран шлосер. Неговият разказ за живота в околността е разказ за пропадане – оловно-цинковите рудници са затворили (само два са останали, основно в тях бачка трудоспособното население), градът обезлюдява, даже шефът на останките на предприятие ГОРУБСО (Горно-рудничное болгаро-советское общество) си е отворил две-три масички на тротоара отпред.

От китното село Манастир тръгва горски път, по който може да се стигне до хижа Свобода и хижа Преспа. Маршрутът е част от Е8, добре маркиран.

На сутринта Марчела (Марчел-л-л-ла, Марчел-а-а-а-а!, крещи някой в заслон Велийца) ни приготвя майсторски пържени филийки, които поглъщаме със сладко от боровинки. Тръгваме към Рожен и роженските поляни с надеждата да прихванем някакъв транспорт за Пловдив. Прекрасно, леко дъждовно, ходене из Хайдушки поляни. По кафенце на хижа Момчил юнак.

Има една любима чешма, край пътя, където винаги спирме и където често ни се случват различни неща – я силен дъжд, я битка с каракачанки. Този път само си наливаме водица и спираме на стоп първият автомобил, който минава. За Пловдив.

На жп гарата в Пловдив кой да видим? Човекът със захапка на Фреди Меркюри, най-отдадения служител на българските държавни железници. И друг път съм споменавал – той е единствения човек на перона, който може да открито да крещи на всеослушание проблемите на БДЖ. Когато влакът нахлу на перона след 15 минути закъснение, той единствен запази хладнокръвие, застана на ключова позиция и започна да упътва хората в тълпата към вагоните и местата, подобно на разпоредител в театър.

Г-н С също поиска да се информира от Фреди къде да търси трети вагон, а Фреди му каза: „Трети е напред.“