Отново хижа Планински извори събужда в мен страх. Крачим по билото, забито в сърцевината на облак. Взирам се напред – тук някъде е, но я няма. За секунда поглеждам встрани, после пак напред – ох, ето я. За част от секундата ръбатият й корпус се материализира недалеч от мен, после пак избледнява. Студена, тежка конструкция, а се държи като безплътен призрак. После в облака започва да се очертава тялото на малко, мършаво конче. Няма стадо, няма други коне – само това конче с кльощави крака и дръглива козина. Изглежда недохранено, изтощено, бедстващо. Наблюдава ни без да се движи. Когато приближаваме, мъглата го обвива в пелена, после тя се отдръпва и… кончето вече го няма.
Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре. Обувките ми скимтят по плочките на пода. В отворите покрай мен виждам помещения, чиито подове с покрити с гъста, лепкава смесица от бог знае какво. Някой се е опитвал да барикадира прозорци, врати и стълби с каквито предмети намери наоколо. Имало е борба. Неравна, отбранителна битка срещу нещо – среднощна напаст, смъртоносна стихия?
– Да движим, а? – казва г-н С.
– Да, да, да движим – отговаряме ние.
Движим по билото към Антонски превал, за да слезем към хижа Бенковки на северния склон на Стара планина. Предстои ни страхотен майски дъжд насред пасторален пейзаж с овчарник, рекичка и мостче на сочна поляна. Страхотен дъжд нистина. Дъжд мечта. Дъжд, след който влизаш в хижа Бенковски, където бумти кюмбето. Останалото няма нужда да бъде разказвано.
nagrevatel.blog 