Невероятното често става реалност в романа на чешкия писател Бохумил Храбал „Обслужвал съм английския крал“. Така стана и на това пътуване из Родопите – след толкова много кървави конфликти с пастирски каракачанки, след толкова много страх и омраза, ето че невероятното стана реалност – да пердашим курнази по била и върхове със „собствена“ каракачанка. В тази история участва и един лютив спрей за самозащита от кучета и мечки, който все пак изплю част от съдържанието си. Но да започем от самото начало.
Автобусът е София-Кърджали, с г-н С слизаме от него в село Черноочене. Сядаме на празни сенчести маси пред заведение за хранене, но отсреща мъже безмълвно ни правят знак „Х“ с ръце пред гърдите. Ставаме да търсим кола, която да ни откара до село Комунига. На ъгъла са паркирани три таксита, водачите им са на сянка под дърветата. Посочват ни къде можем да намерим работеща кръчма. От телевизора гърми филм на турски език, безделник допива бира и зяпа екрана съсредоточено. Кюфтето е толкова сочно, че ме опръсква по окото.
Таксиметровият шофьор ни откарва направо до стената на язовир Боровица. Не е правил този курс от 25 години, когато е карал войниче до родната му къща в село Безводно (накъдето ще вървим и ние). С г-н С имаме неуспешен опит да достигнем Безводно от Мумджидам през връх Чиляка и сега започваме нашето ходене от там. Шофьорът ни е роден и израснал в Черноочене, но познанията му за близките и по-далечните околности са незначителни, което ни подсказва в какви комфортни рамки е побран светът му. Неговите златни дни са били през комунизма, когато като ученик, след часовете, е получавал близък до майсторския надник, работейки на поливната система за нивите с тютюн. Тютюн сега няма. И хората – и тях вече ги няма. Светът на таксиметровия шофьор става все по-малък.
Оставя ни на бариерата на вододайната зона на язовир Боровица. От напечената сграда излизат двама мъже, за да запишат имената ни в тетрадка. „А-а-а-а, водим ги ние маргаритките (жените) на връх Чиляка. Организираме се и ходим – тази къща да снимат, онази къща да снимат…„, разказва Раим Мехмед, единият от мъжете. Спираме за кратко на стената на язовира. Оттук започва нашето ходене из, може би, най-големия пущинак в Родопите. Редно е да отбележим момента с минута мълчане.
Възвисяваме се плавно по тесен асфалтов път, виещ се покрай водното огледало на язовир Боровица. Вървим, а околностите ни подават пейзаж след пейзаж.
„Абе, как се казваха ей тези работи там“ – питам г-н С. и му соча купите сено покрай нивите.
„Купи сено“ – отговаря ми г-н С.
„А-а-а-а-а-а…“ – казвам бавно аз.
Вървим покрай стари дървени огради, полуразрушени стопански постройки, окосени ливади, изкорубени каменни зидове. Слънцето клони към занник, сенките се източват и посягат към бялата снага на джамията. На завоя, в тъмнината на надвиснали клони, лежи старо мюсюлманско гробище. Спираме на чешмата в Безводно, за да решим къде и как да нощуваме. По пътя край нас се появява мъж на кон. Разговаряме се, за да получим малко информация за околността. Мъжът тъкмо е приключил обиколка из местността – около връх Чиляка, скалата Саръ Кая и махалите. Няма да успеем да достигнем върха и да се върнем до залез слънце. Язък, с г-н С пропускаме втора възможност в рамките на няколко години. Продължаваме към махала Бозва, там ще нощуваме. Минаваме покрай друг възрастен мъж, който копае край пътя. Вече е наредил камъни на важните места, планът му е да хване водата, която се просмуква по склона – чешма ще прави. Мъжът е роден в Безводно, но е пожарникар в Кърджали. Пожарникар-Безводно-Вода – това са думите, около които разтягам мислите си, докато се възвисяваме към махала Бозва.
Самата махала е отдавна обезлюдена, една-единствена къща (бивше училище) се поддържа от семейство. Прескачаме ограда и по-нагоре излизаме на окосена ливада, в чиито край съзираме беседката от GPS картите. До нея има каптаж, който улавя водата и я пуска надолу по ливадата в малка вада. Свиня-майка се изнизва от вадата, шмугва се в гората и оттам запова да грухти. Замръзвам до беседката. Чакам. Свинята-майка продължава да грухти. Най-сетне малкото прасенце се престрашава и хуква към майка си. Вече всичко е наред и можем да организираме нощуването. Нощта е топла, пейките на беседката са учудващо удобни, от моята страна ми се пада парче небе със звезди. Плътен, спокоен сън.
***
Утрото ни заварва неподготвени за предстоящия ден, но това ще ни стане ясно по-късно. Ето какво съм написал за този район в Родопите преди години: „Див, необятен, непристъпен, непрогледен пущинак са всички тези ридове и дерета около махала Мумджидам. Напълно лишени от човешко присъствие, с ужасно стръмни склонове, по които едва се различават кози пътеки. Труден за ходене терен по трошливи сипеи.“
Така си е. Крачим към село Рибен дол покрай Дотук тепе (До тук!? ) по билна пътечка. Слънчевите лъчи се забиват със съскане в земята покрай нас. Имаме страхове, то е ясно. Свързани са с това, че слизаме към дерето (Балък дере) и не се знае оттам как биха тръгнали да се развиват нещата и какви решения ще вземем – ще има ли нажежежни сипеи и гороломи (повалени участъци от гора след силен вятър), ще хванем ли пак най-куцата пътека, ще има ли извори с вода? От друга страна – с г-н С помним как се къпахме в онези дивни вирчета на Рака дереси, под Мумджидам, пълни с пъстърви. И ето, че невероятното става реалност – стигаме до каменен брод, под който има вирчета и всичките са пълни с искрящи пъстърви. Дрехите са залепнали по телата ни, сваляме ги с усилие…
В този живот-приказка, в който крачим из разни друмища, напътствани от притчи, винаги се изправяме пред избор кой път да хванем. Късия – но труден, или дългия – но труден? На пръв поглед – дай да се мъчим по-кратко. Проблемът е, че късият път може да се разтяга едва ли не до безкрайност – като дъвка е. Докато дългият път почти няма начин да се скъси и това е черта, която му придава успокояваща неизбежност. И още – за дългия път има по-голяма вероятност да е реален, докато вероятността късият път да реален е доста по-малка. Късият път често съществува само в надеждите ни. И на GPS картите, които в случая се явяват дилъри на надежда. Но са измамници – GPS картите не умеят да следват обективната реалност, и това става очевидно след няколко крачки навътре в драките.
Такива са разсъжденията – философски – когато се изтягаш с хидратирана кожа покрай някой вир (питайте древните гърци). Нарамваме раниците, „нарамваме“ и дългият път по течението на дерето. Вървим ту по каменистото му корито, ту отстрани. Слънцето ни пердаши по главите, ефектът от вирчетата бързо се изпарява заедно с водата в телата ни – в бутилките ни се клатят 200-300 грама питейна вода.
Преминаваме през открити, обезцветени от слънцето пространства. Преминаваме покрай разрушени каменни къщи на забравени махали. Слънчевите лъчи пробиват черепите ни и сваряват всичко, което е вътре – и ние се носим мълчаливо из пустощта с пресъхнали гърла с надеждата да не се налага да правим съдбовни избори, защото няма да можем да ги направим с обезводнени мисли. Г-н С ненадейно тръгва право нагоре по хълма, въпреки че по всичко личи, че не сме натам. Вървя известно време след него, след което казвам:
– Г-н С, май не сме натам.
Зяпаме в екраните на устройствата и нищо не виждаме в тях, защото не са направени да се виждат в среда на всепроникваща светлина. Г-н С говори само за вода. Някакви метафизични науки в областта на астралното са му орисали, че той без вода не може. И верно не може. Говори само за вода и вече е абсолютно сигурен, че никога повече няма да се наведе с канчето над някой студен извор.
Въпреки реалната опасност пред очите ни да плувнат черно-оранжевите петна на слънчевия удар, аз отделям малко време за къщите, край които минаваме. Зад една от тях, до самата стена, виждам четири мюсюлмански гроба. Хора се се раждали в тази къща, живеели са в тази къща, работили са около нея, умирали са в нея. Децата им са ги погребвали до къщата – не по-далече, не в някое гробище. Мястото е на камъка, камъкът тежи на мястото си. Свят толкова малък, колкото е малка декоративната кристална сфера с къщичка вътре, която, ако я разклатиш, ще видиш как се въртят не снежинки, а телата и на живи и на мъртви. Тук връзката между човека и земята, върху която живее, е толкова същностна, толкова непроменлива, че е единствения извор на смисъл. Тук връзката между живите и мъртвите е толкова пряка, че не позволява на живите да живеят в самозаблуда.
Представям си как все пак някой идва. Оставя цветя на гробовете. Възможно ли е невероятното да стане реалност?
Г-н С ме чака в сянката на оскъдните дървета, и, когато се приближавам, започва да говори за вода. Тялото му се нуждаело от поне един литър вода наведнъж, за да функционира правилно, не от някакви си 5-6 глътки. Последно изкачване към първата къща на Рибен дол. В двора й виждаме чешма. Провикваме се няколко пъти – и невероятното става реалност. От вътрешността на къщата излизат бяба и дядо, влизайте, влизайте, махат ни те с ръце.
Смучем вода, а водата от нас изсмуква безнадежността.
Тя е на 81, той е на 83. Старицата протяга ръка към мен – в шепата си държи два бонбона „Кръц-Кръц“. Подава ми ги за добре дошъл. Дава два бонбона и на г-н С. Сядаме на пейките под сянката. Всъщност тя сяда направо на тревата – без видимо усилие, все едно е младо момиче. Г-н С се чувства неудобно и става, за да седне той на тревата, а тя на пейката. Старицата го възпира с ръка. Свива крака пред гърдите си и ги обхваща с ръце. Като момиче, не мога да откъсна поглед.
И двамата са родени, израстнали, взели се, живяли тук. Той има брат, който също живее с жена си малко по-нагоре в селото. И това са всичките жители на село Рибен дол. Двамата старци изведнъж започват да си говорят на турски, обаче долавям думата сокче. Старицата скача, влиза в къщата и след малко излиза с две бутилчици сок от дренки. Изпиваме ги с благодарност. Светът е хубав.
– Минават хора, викат много е хубаво тука, но никой не остава – казва старицата. Мястото е на камъка, камъкът е на мястото си, мисля си аз.
И ние, с г-н С, не оставаме. Прекарваме малко време на селската чешма, мястото е приказно, мами ни да приключим с този ден и все пак да останем. Имаме обаче още няколко часа слънчева светлина, които да пропилеем в ходене. Възнасяме се нагоре, а село Рибен дол остава в дола под нас. Посоката е село Загражден, където да потърсим къща за гости. Оттам продължаваме за връх и хижа Свобода.
Слизаме до кръчмата в Загражден по асфалт. На съседната маса – четворка белот. Ние пием студена бира, която би трябвало да ни причини неизразимо удоволствие, но не успява да го направи. Само ни подсича краката. По телефона разбираме, че в къщата за гости храна няма, затова се влачим към магазина. От магазина отказват да ни продадат каквото и да било, въпреки молбите ни. Стоим с г-н С пред магазина и не можем да схванем какво ни се случва. Затова се връщаме в кръчмата и закупуваме от там замразени кюфтета, за да си ги изпечем в къщата за гости. Пристигаме при нашият домакин (кметът на Загражден) и той ни предоставя зеленчуци за салата. Питам го за по една ракия, носи ни две бутилки – домашни гроздова и сливова. Колкото изпием – толкова.
Настаняваме се на приказна веранда. Пием ракия, боцкаме салатка, печем кюфтета, навън завалява хубав дъжд, изгрява дъга, под която си играят децата на двора.
Лека нощ.
***
На сутринта пак не ни пускат в магазина в Загражден, защото вътре вече има един клиент. Чакаме отвън на масите да ни пуснат. Дочакваме, но магазинерката счита въпросите ни за наивни, секундите текат светкавично, твърди сме бавни, твърде сме тромави, чертата под сметката е ОКОНЧАТЕЛНА, времето ни свърши, секундите изтекоха, кафенцата са за из път, с тези раници не може да останем на масите отвън.
Ако човек не намира причина да е ведър, значи нещо не е наред с главата. Точка.
Възвисяваме се през гората към хижа Свобода. Пътеката е усукана, изнервяща, немаркирана, след няколко часа мъки излизаме на познатото ни било по маршрута Е4. Тук хора берат боровинки. Навеждам се и откъсвам една. Чудесна е.
Хижа Свобода е затворена. Опъваме за кратко гърбове по пейките на навесите за банкети на околните ловно-рибарски дружества. Ако е за банкети хижа Свобода работи, ако е за преминаващи туристи – не работи. Както и да е.
Пътеката до хижа Преспа е около два часа и доставя радост за сетивата и краката. Там ни очаква Марчела, която ни приготвя пататници. Стаята си я знаем.
***
Утрото ни заварва да дъвчем пържени филии. Предстои ни най-дългият преход в това пътуване – от хижа Преспа, през хижа Момчил Юнак, Рожен, Пампорово, до хижа Перелик. Пердашим бодро из Хайдушки поляни, традиционно спираме за кафе на хижа Момчил Юнак. Около хижата ехти глъч – щъкат деца, баби снимат клечки и листа с телефоните си, автомобилни туристи питат могат ли да качат автомобилите си върху покрива на хижата.
Ето я и нея, прави шармантно появяване – мокра от близкото езерце, каракачанката се изтръсква до нас, подушва г-н С и ляга до него. В този момент тя вече е взела решение да тръгне с нас, но засега външно не й личи. Допиваме кафетата, нарамваме раниците и тръгваме. В началото не го приемаме толкова насериозно – щракаме със щеките, викаме, напъждаме я. Ще се върне, викаме си. Всеки момент ще се върне в хижата с някой насрещен турист. Вървим с убеждението, че няма как да повлияем на поведението на каракачанката, пък и изглежда твърде масивна, за да настояваме за каквото и да било.
Тя просто си върви с нас. Това е. Добре е да свикваме.
Слизаме надолу към Рожен – куполът на телескопа белее в далечината, пилонът със знамето стърчи иззад хълма, кучето диша учестено с изплезен език. Ето как води борба с жегата – влиза в коритата на чешмите да си кисне лапите. Не пропуска и локвите по пътя – нали вчера валя дъжд.
Ето едно достоверно клише – най-доверените приятелства се изграждат по пътеките с изпитания. С г-н С започнахме да градим връзката си с нашата рунтава каракачанка. А тя се държи като любопитно дете – впуска се да гони птиците из клековете, тича по тях дори когато са на небето. Понякога се шмугва в гората край пътя, какво преследва там – ние не знаем. Надяваме се да не се появи с някое малко мече в уста, че с г-н С никак не ни се бяга. Постепенно става ясно, че много я харесваме. Сядаме край пътя за почивка, тя ляга до нас и ни следи с очи какво ще направим. Облягам се на раницата и чувам кратко свистене. Какво пък е сега това свистене? Облягам се отново по същия начин – пак свистене. Скачам на крака, но е малко късно – с г-н С вече кашляме и сълзим. Задействал съм лютивият спрей за самозащита от каракачанки! Кучето ни гледа и се пита дали може да продължава да ни има доверие.
Изглежда все пак, че този малък инцидент не успява да разруши връзката ни, защото каракачанката се впуска да ни защити от леко подпийналия и залитащ хижар на хижа Перелик. Г-н С едвам я удържа с настоятелни команди. В хижата сме сами, вечеряме леща и кюфтета. Толкова сме уморени, че едва разговаряме. Каракачанката получава две кебапчета и отъркана в тях филия хляб. Ляга пред вратата на бунгалото за да ни пази.
Утрото ни заварва да дъвчем кюфтета. Каракачанката получава още две кебапчета с омазана филийка. Прогнозите за времето са апокалиптични – старци и деца да не излизат навън, оранжев код за високи температури. Е, озовахме се на връх Орфей баш по обед. Горе обикаляме да търсим убежище от безпощадните лъчи. По това време сенките са прибрани около корените на оскъдната растителност, затова каракачанката се набутва навътре в един храст, ляга и почва да диша тежко, забила нос в прахта. Ние с г-н С също се мъчим да се набутаме в храсталака. Сипвам в канчето вода и го давам на каракачанката да лочи. После второ канче, после трето. Брей-й-й, ще оцелее това куче, за малко да го изпуснем.
Последната част от спускането към хижа Ледницата е истински кошмар. Макар да вървим през гората на сянка, пътеката е стръмна и ронлива. И аз и г-н С оцеляваме в поредица инциденти, които нарушават целостта на кожата ни на ключови места. Най-накрая излизаме на хижа Ледницата. Докато приближаваме виждаме следната картина – внукът на хижарите (с който се знаем от предни години) се люлее силно на прастара люлка в двора. Вече е порасъл, източил е едни дълги крака, тялото му изглежда малко нелепо в малката люлка. Отново държи портативното си радио и слуша силно фолклор, но вече е научил текстовете и пее заедно с радиото.
– Голям певец ще стане – казвам аз на хижаря, а той кима с глава.
Спускаме се към село Мугла, където Надя и Миро стопанисват своята Mugla Rock House. Ходим, където ходим, но винаги включваме Мугла, много харесваме това място. Миро изпича две кебапчета и за нашата рошава спътничка. Докато пием ракия, у нас се прокрадва съмнението, че все пак никак не е редна тая работа с каракачанката. Рано или късно ще трябва да се разделим с нея, какво ще прави тя тогава? Къде ще отиде, накъде ще върви? Може би все пак нейният дом е хижа Момчил юнак, която вече е твърде далеч – на два дена път пеша. Ще може ли да се върне?
Намирам страницата на хижата във фейсбук и в съобщение описвам ситуацията. С г-н С тръгваме на разходка из Мугла, когато на един мост ни застига следното съобщение:
„Казва се Родопа.“
Стоим си ние с г-н С на моста в родопското село Мугла, а каракачанката Родопа лежи до нас с изплезен език. И хич не й пука, че са я издирвали под дърво и камък. Но ние с г-н С вече знаем името й, знаем, че някой я търси и това коренно променя отношението ни към нея. Изведнъж върху плещите ни ляга голяма отговорност. От верен спътник, който може да ни защити при нужда, кучето Родопа се превърна в крехка, безащитна каракачанка, която може да пострада, ако ние не я защитим.
Трябва да я върнем. При това жива и здрава.
След поредица от съобщения вземаме решение да прекратим ходенето по набелязания маршрут към Чаирски езера, Триград и две-три погранични села. Ще се върнем към хижа Ледницата и ще слезем към село Гела, като най-оптимална точка за среща и предаване на Родопа на стопаните й.
Прибираме се в къщата да спим, но г-н С не може да мигне, излиза през нощта да наглежда Родопа, още повече, че наоколо обикаля местният мъжкар Байдън, та да не стане някаква патаклама между тях.
И така, след като вече сме по-осъзнати и отговорни към каракачанката Родопа, започват да се появяват проблемите – сутринта тя тръгва след майка и дъщеря туристи, докато ние още дъвчим пържени филии. Хукваме да си я задържим – имаме мисия все пак. После, за зла беда, на хижа Ледницата се засичаме със стадо овце и кози. Пастирът крещи да държим Родопа, че неговите две кучета могат да я сдавят. Ние също крещим, размахваме ръце насам-натам, все едно сме вратари на хандбал вратичка, едва се удържаме да не ескалираме конфликта. По-нататък Родопа вижда сърна и хуква подир нея, викаме си край, загубихме я. Но се върна.
И ето ни най-накрая на чешмата в началото на Гела. Чакаме бащата на хижарката от хижа Момчил юнак. Предстои ни раздяла. Компанията на каракачанката Родопа, докато ходим из Родопите, за нас бе забележителна. Изпитваме тъга, че ще се разделим, но и се радваме, че положихме усилия тази история да приключи добре.
Раздялата с каракачанката Родопа ни предлага неочаквано тежки емоции. Тя отказва да влезе в автомобила, опитваме се да я накараме да скочи вътре, да я примамим, да я избутаме, но не, не и не. Изпадаме в безизходица, обмисляме варианти, отново и отново опитваме да вкараме Родопа в автомобила, но без успех. Накрая решаваме, че първото нещо, което е добре да направим е ние с г-н С да изчезнем от живота на каракачанката Родопа. Влизаме в автомобила, той потегля бавно надолу към Широка лъка, все пак държим задната врата отворена и я викаме да скочи вътре, умоляваме я, но тя просто тича зад нас. Автомобилът ускорява надолу, ние с г-н С наблюдаваме през задното стъкло как Родопа тича по разтопения асфалт с изплезен език, смалява се, става все по-малка, следва завой, после още един… и край. Повече не я виждаме. Това е. Край.
Слизаме в Широка лъка, а автомобилът се връща обратно към Гела, за да пресрещне Родопа. Какво се случва по-нататък – ние не знаем. Но знаем, че тази година каракачанката Родопа привнесе различно усещане за нашето ходене из Родопите. Тя ни зарадва с нейното присъствие, ние пък й показахме немалка част от Родопите, дори я качихме на връх Орфей. Пихме заедно от студени чешми. Ядохме заедно кюфтета и кебапчета. Пазехме се взаимно.
Осиротели, ние с г-н С дремем няколко часа на пейките в Широка лъка. Решаваме да използваме транспорт до Тешел и оттам да прецапаме по асфалта няколко километра до друго много интересно място – село Гьоврен. Къща за гости Шанови ни посреща със супа от коприва и много масло, пържени кюфтета, родопски клин и кана айрян. Чудесна вечеря, след която с г-н С тръгваме към любимата ни панорамна площадка, от която обикновено се наслаждаваме на цялото село със сладолед в ръка.
Последните слънчеви лъчи проблясват по прозорците на къщите. Минаваме покрай детската градина, в двора на която се виждат прегърнати двойки. Минаваме покрай училището, в двора на което деца шумно играят мач. Минаване покрай фурната за хляб, откъдето лъха на втасващо тесто. Минаваме покрай маси, на които са се събрали само жени. Минаваме покрай маси, на които са се събрали само мъже. Минаваме покрай маси, на които са се събрали само младежи. Изкачваме хилядата стъпала до панорамната площадка, където баби наглеждат малки деца по катерушките и където невръстни малчугани се засилват силно с велосипеди. Гьоврен кипи от живот. Всички деца са си от тука, почти няма деца, които да са дошли при бабите си за лятото.
Г-н С изяжда три сладоледа, изпива две лимонади и с това вечерта е към своя край. Малко преди да се унесем в сън от джамията се чува вечерната молитва. Ставам и отварям прозореца, за да послушам. Селото е вече притихнало, никой не се вижда, молитвата се търкаля из хълмовете и постепенно затихва.
Мир.
nagrevatel.blog 