Ударни вълни в Беласица

Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах. Спираме.

– Вратата май е отворена – поглежда назад старшият с мустаците. Слиза и и тегли такъв ритник, че звуковата вълна ни причинява физическа болка. Обаче вратата продължава да зее. Хем зее, хем запъва и вече не може да се отвори. Старшият напряга мускули, дърпа дръжката и успява да я разтвори широко. Задържа я така за секунда, за да се концентрира и приложи сила, която да идва от цялото му тяло. След което я тряска о каросерията. Ударната вълна минава през телата ни, излиза от шофьорската врата и се забива в дървото отпред – листенцата по клоните потреперват. Поглеждам за резултата – зее. Старшият с мустаците акуратно изпълнява серия от ритници в различни точки на вратата, опитва се да намери слабото й място. Шофьорът също слиза и минава отзад. Съветва старшия да удря в горната й част с длани и сам той започва да сипе пестници. Никой от двамата военни не се интересува, че вътре в уазката има живи цивилни.

Трясъците оттекват в гората и вдигат ято черни гарвани в небето.

Не е просто возене, а напрягане на всички налични мускули и сухожилия. Следя с очи завоите в очакване да ми прилошее и да оплискам пода в уазката. Спирачките изпускат истеричен вой.

– Глей къв праг има тука – диви се старшият военен. Гледам – няма преминаване. Абсурд. „УАЗ-452“ обаче се хвърля напред. Г-н С се изпуска от там където се държи и полита. Протягаме ръце да го закрепим. Дланта му започва да кърви. Айде, викам си, окървавихме и този преход в планината.

***

Беласица. Вълните от бели облаци ударно превземат склоновете й. Катерим се от хижа Конгур (още Конкгуро) за да хванем билния път. Една година измина откакто решихме да посетим хижа Лопово за първи път. Хижата обаче има особен статут – бившата гранична застава изглежда работи само летния сезон и то само за големи групи. Този път обаче късметът е на наша страна – отговорното лице за хижата прави изключение за нас четиримата. Но уговорката е, че няма да се качва горе – военните от близкото поделение имат ключ и ще ни отключат сградата. Ще сме сами в хижа Лопово.

Българската част на планина Беласица е стръмна, но качиш ли се на билния път нещата стават лесни. Вероятно най-щадящият маршрут е от хижа Конгур. Пердашим по билото, а околността ни подава пейзажи от българска и гръцка страна. И от двете страни вълните от облаци ударно ни заливат, ту потъваме в тях, ту изплуваме, за да мернем през някоя кратка пролука каквото има там да се мярка. От север мяркаме равнината на Санданско-Петричкото поле и планината Огражден. На юг мяркаме гръцкото езеро Керк̀ини в равнината на Егейска Македония. Растителността е започнала да се ошарва в есенни цветове. От връх Радомир зяпаме формите на Керкини и си даваме сметката за сушата тази година.

Докато крачим в мъглата надолу към хижа Лопово започва да се смрачава. Ето че и кучетата на военното поделение ни залайват. На бариерата излиза мустакатият старши.

– Хижата е на триста метра оттука, отключена е, бойлерите са пуснати, може и дърва да си нацепите и да си запалите камината. В хладилника има няколко бири. Утрев седем идваме да ви вземем и откараме в Петрич – инструктира ни военния.

– Равнис. Миррно! Бегооом марш към хижата!

И ние търчим към хижата.

Следващият епизод е как подреждам клечки в камината, в столовата се лее класическа музика от стара стереоуредба, г-н К цепи дърва на терасата, а г-н С пече два вида сланина на скарата в кухнята. Помещенията на хижа Лопово са пълни с легла-вишки, заключени са само стаите на старшината на ротата и на капитана.

Сипваме си от дюлевата ракия на г-н К, която сам е направил (отлична, отлична!). Разговорът е за връх Тумба, но тази история ще почака. Може би догодина.