Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва. И така е навсякъде около нас. Посоките вече са еднозначни. Все тая накъде вървиш, дали се качваш или слизаш. Наоколо са само силуетите на дърветата в мъглата. Дълбоките локви на пътя са радостно откритие, точно защото са на пътя – единствената просека в пространството, по която можеш да преминеш нататък.
Всичко това, разбира се, е преувеличение. Локвите са радостно откритие само за децата, които вървят с нас. И съм сигурен, че за тях мъглата и гората не са били страшни, защото мама и тати са до тях. Май само ние възрастните се интересуваме от страха като една нелоша естетика.
nagrevatel.blog 