Вагонът е безкупеен. Пътниците се придвижват между седалките и се оглеждат за празни места. Вдигат саковете си и ги наместват над седалките. Влакът е пълен, нямам запазено място. Стискам раница пред гърдите си и пристъпвам напред бавно. Отнякъде гръмва популярна из социалните мрежи мелодия, придружена с глухи вибрации. Мъжът е седнал откъм прозореца. На седалката до него пулсира екран на телефон, на който пише „Моята любов“. Мъжът е покрил главата си и горната част на тялото със зимно кожено яке. Очаквам да разкрие лицето си и да вдигне телефона. Мелодията от африкански ритми надвива шумотевицата наоколо. Никой от пътниците не иска да събуди мъжа, за да заеме празната седалка до него. Може би очакват, че ще е много сърдит. Или разбират, че седалката вече е заета от „Моята любов“.
Сядам на място от другата страна на пътеката и зяпам движението по перона и трите гигантски секвои пред сградата на гарата. Всичко, което виждам отвън, се връзва много добре с африканските ритми. А можеше да са силуети на жирафи в прашния хоризонт, мисля си, докато влакът потегля. Черно-белия бордюр на перона се изнизва назад, следват красивите скали на планинското дефиле. Чудя се дали мъжът е жив. Опитвам се да доловя движението на гърдите му.
– Господине? – кондукторката иска да провери билета на мъжа, но не иска да го докосва. – Господине?
Телефонът отново започва да вибрира с африканските си ритми. Кондукторката вижда надписа „Моята любов“ на дисплея. Стои надвесена над мъжа и не помръдва. Чака да се събуди. Всички я наблюдаваме. Кондукторката продължава движението си по пътеката на безкупейния вагон. Не иска да види лицето на мъжа. Иска да види лицето на „Моята любов“. Да провери нейния билет, не неговия.
Отвън се ширва поле, по което пълзят трактори. Пред спусната рампа колона от автомобили чакат влакът ни да премине. Мъж с камуфлажни дрехи е слязъл от джипа си и пуши. „Моята любов“ продължава да изпълва безкупейния вагон на порции от по няколко секунди. Изглежда, че никога няма да спре. След което спира. Няколко седалки по-напред млада двойка намира мелодията в интернет и си я пуска. Момичето започва леко да си танцува. Момчето вдига звука с няколко чертички. Наблюдава я как танцува и се усмихва.
Якето на мъжа, с което си е покрил главата, е сиво. Твърдите му ръкави се спускат отпред и надолу, като счупени антени на мъртво насекомо. Наблюдавам телефона на празната седалка до него и ми се иска екранът отново да светне. Чакам да светне.
И тои светва.
„Моята любов“ продължава да изпълва безкупейния вагон с африканските си там-тами, но мъжът все така не помръдва. Между двойното стъкло на прозореца до него е навлязла вода и в кухината се плискат леки вълнички. Екзотично мътно езеро, от което жирафите пият вода.
nagrevatel.blog 