80-те и 90-те години се възвисяват в стаята на тийнейджъра под формата на небостъргачи в антиутопичен мегаполис. Ретро технологии в пънкарски бунт срещу високотехнологични чипове и дисплеи. Стаята на тийнейджъра – едновременно тоталитарен режим, свръхтехнологичо общество и екологична катастрофа.
Морето през зимата не е красиво. То е неподредено, разпиляно. Натрупано тук-там. Складирано в очакване на лятото. Пясъкът на плажа е на вълнички. Оформен като дъно с полузаровени в пясъка боклуци. Поглъща ги именно пясъкът, не огромния пясъчен червей на Дюн, за него тук е твърде влажно.
В Стара планина има хижи, които са построени на прекрасни места и сякаш това е достатъчно за тях. Хижа Кашана обаче, без Мама Данче щеше да изглежда като неугледна постройка насред седловина Кашана в Златишкия проход. Мама Данче е от онези хора, които стават душата на мястото, за което се грижат. Все едно да разцепиш невзрачен камък с геоложко чукче и в сърцевината му да намериш кристали – такава е хижа Кашана с Мама Данче вътре в нея.
Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.
Сянката на облаците препуска по пътя по-бързо от табун диви коне. Пътят всъщност не е високопланински, а крайбрежен – непрекъснато е заливан от бели вълни. Стръмният бряг ги разбива в ефирна пяна. В далечината стърчат върховете на незнайни острови. Триъгълен знак с удивителна съобщава за вероятност за пейзажи – да се преминава с повишено внимание.
При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?
Синеморец. Носталгично завръщане от преди 30 години, когато с приятел продавахме царевица и сладолед на плажа, изпосталелия дог на Федката хрупаше миди от тенекията от сирене, а Песа ме научи „как огънят яде дърва“, за да я сваря тази проклета царевица в същата онази тенекия от сирене, докато от кръчмата на Митака Мадафака кънтеше Money For Nothing на Dire Straits.
Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.
Осветявам с челника различни лица – всички те крещят химна на България с потна и зачервена от алкохола кожа (отнякъде се чува „Я, туристи!“). Маркировка няма, често се губя, налага се да прекося буйните води на Дунавското хоро, аха да ме завлече нанякъде и да ме затрие.
Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.
Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.
nagrevatel.blog 