Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.

Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.

Влакът бавно спира на Враца. Ставам да си сваля раницата. Един господин се приближава до мен и ми прошепва в … Още

Сякаш все не ти е достатъчно. Насочваш апарата, за да разцепиш този дълъг миг на къси фрагменти и така да прибереш повече от него. И после да го отречеш.

От една страна слънце и видимост, от друга – дъжд, мъгла и леден вятър, от който едната половина на лицето ти се схваща, а сополът ти прелита 20 метра преди да се скрие в тревата.