„Казва се Родопа“ или как невероятното стана реалност

Преминаваме през открити, обезцветени от слънцето пространства. Преминаваме покрай разрушени каменни къщи на забравени махали. Слънчевите лъчи пробиват черепите ни и сваряват всичко, което е вътре – и ние се носим мълчаливо из пустощта с пресъхнали гърла с надеждата да не се налага да правим съдбовни избори, защото няма да можем да ги направим с обезводнени мисли.

Краткосрочни хоризонти по Е8 в Родопите или копнеж по следващата сянка

Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните.