Преминаваме през открити, обезцветени от слънцето пространства. Преминаваме покрай разрушени каменни къщи на забравени махали. Слънчевите лъчи пробиват черепите ни и сваряват всичко, което е вътре – и ние се носим мълчаливо из пустощта с пресъхнали гърла с надеждата да не се налага да правим съдбовни избори, защото няма да можем да ги направим с обезводнени мисли.
Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.
Ето ни и нас – със сладолед в ръка, седим на панорамната площадка над село Гьоврен и наблюдаваме джамията и къщите под нас. В самото начало сме, а мисълта за дълго, изнурително вървене към свършващото време едновременно ни радва и ни смущава. Това пътуване никак няма да е лесно.
Ако ходиш дълго по трошен камък, накрая нещо в душата ти се натрошава. Пием ненаситно от студени родопски чешми, накисваме и после ги слепваме тия натрошени парчета душа. Чакаме ги да стегнат малко под дебела сянка и после излизаме на жегата да блъскаме по камъните.
nagrevatel.blog 