Осветявам с челника различни лица – всички те крещят химна на България с потна и зачервена от алкохола кожа (отнякъде се чува „Я, туристи!“). Маркировка няма, често се губя, налага се да прекося буйните води на Дунавското хоро, аха да ме завлече нанякъде и да ме затрие.
Най-естествено заставаме един до друг пред пропагандата на Залеза. Каквито и да сме. Така ще бъде винаги.
Тя се качва с розовите си обувки на токчета (как ли успява да натиска педалите?). Завърта стартера. „Пеперудата“ хвръква напред по трасето и веднага събира мъжките погледи. Минава елегантно препятствията, докато всички са обсебени от „очите“ й. Почуква елегантно на двутактовите си токчета – безспорно тя е кралицата тук.
В тази история има удивително широки пространства. Има и умопомрачително тесни пространства. Преминаването от едното в другото е физически болезнено. А чувството е както при щракването на капан.
На Козя стена все нещо си се случва, а случките неизменно са свързани с потребността ни да разказваме на другите за Живота около нас, докато преминаваме набързо през него – с текст, изображение или звук.
Пътешествие в дъжд. Беклемето – хижа Козя стена – хижа Ехо. Едно от най-трудните неща на този свят:
Трима туристи едновременно да се опитват да сменят мокрите си дрехи със сухи.
В купето на малка кола.
nagrevatel.blog 