В салона на бензиностанцията изсъска пара. Затракаха чаши. Автоматичната врата пусна вътре мъже, стиснали портфейлите си. Замириса на прясно смляно кафе. Така миришеше шкафът й в кухнята. Вътре стояха опаковките – в пачки, които постепенно се бяха разпаднали и смесили със захарта, чая, кафето, какаото, сухата сметана.
Остави го почти празен. Както останалата част от луксозния си апартамент.
Сега я наблюдаваше. Разпозна я по яркосинята плетена баретка, както се бяха уговорили. Седеше в ъгъла и гледаше в чаша чай. Хлапашко лице с бръмбърови очи, от което тъкмо започваше да наднича зряла жена.
Алиса не очакваше момичето да изглежда така. Това събуди у нея неясна тревога, която механично потуши.
Погледа я още малко, докато чакаше на опашката пред касите. В джоба на сакото мобилният вибрираше настоятелно, но точно сега не искаше служебен разговор. Ще почакат.
Заряза опашката, бутна вратата на тоалетната и застана пред огледалото. Елегантната линия на бизнес костюма й се открояваше сред белите санитарни плочки. Косата прибрана със слънчеви очила, лицето – да, с леки бръчици, но със свеж цвят. И на нея страшно ѝ отиваха барети и раздърпани тениски. Понякога поставяше парченце шоколад между устните на някое момче.
Отново почуства напрежение, но светкавично го угаси. Ще излезе, ще свърши това, за което е дошла, и край.
Влезе в салона, взе си чаша кафе и чак тогава се приближи.
– Здравей, Моника – усмихна се. – Познах те по баретата.
Момичето вдигна поглед от чая.
– Здрасти – подаде ръка, по която издрънчаха поне двайсет тънки гривни. – Вие сте Алиса?
Алиса кимна и внезапно й се прииска да зареже всичко и просто да си говорят. Само двете. Часове наред.
Вместо това каза:
– Ужасно бързам, извинявай.
Моника прибра кичур коса зад ухото си. Понечи да каже още нещо, но замълча. Излъчи тинейджърска неувереност, която Алиса пое жадно, заедно с глътка от кафето.
– Колко имаш досега?
– Над две хиляди са.
– Моите са осемстотин. Нося ти ги всичките.
Извади голям пакет от чантата и го остави на масата.
– Благодаря – момичето го хвана с две ръце. – Сигурна ли си?
– Вече не, но ти ги обещах.
– Защо ми ги даваш?
– Не знам – отвърна Алиса. – Казах си, че само ми се пречкат. На теб ще ти свършат повече работа.
– Работа? Каква работа? – попита Моника.
Край, помисли си Алиса. Трябва да се измъква.
– Беше ми приятно Моника, трябва да бягам.
Докато ставаше си помисли, че не бива да я оставя сама сред огледалните повърхности на салона. После съжали, че не посмя да разопакова пред нея нещо от себе си. Спомен. Емоция. Версия на момичето, което беше.
Успя само да каже:
– Някои от тях още миришат на шоколад.
Обърна се и спасително се гмурна в деловия метроном на крачките си.
Опомни се чак на магистралата.
Караше със сто и шейсет. Стресна се, намали, престрои се непохватно и спря в аварийната лента. Изключи двигателя, откопча колана и отметна глава назад, бършейки сълзите си.
nagrevatel.blog 