В салона изсъска пара. Затракаха чаши. Автоматичната врата пусна вътре мъже, стиснали портфейлите си. Замириса на прясно смляно кафе. Така миришеше шкафът й в кухнята. Вътре стояха опаковките – сортирани в пачки, които постепенно се бяха разпаднали и смесили със захарта, чая, кафето, какаото, сухата сметана.
Остави го почти празен. Както останалата част от луксозния си апартамент.
Сега я наблюдаваше. Беше хубава. Още когато влезе, я разпозна сред останалите посетители по яркосинята плетена баретка, както се бяха уговорили. Седеше в ъгъла и гледаше в чаша чай. Толкова хубава и млада, че в огледалните повърхности на салона мъжките погледи се стрелкаха към нея като пъстърви. Хлапашко лице с бръмбърови очи, от което тъкмо започваше да наднича зряла жена.
Алиса не очакваше момичето да изглежда така. Когато си уговаряха срещата, гласът в слушалката беше предизвикал друга представа. Това събуди у нея неясна тревога, която механично потуши.
Разгледа я, докато чакаше на опашката пред касите. В джоба на сакото мобилният вибрираше настоятелно, но точно сега не искаше служебен разговор. Ще почакат.
Заряза опашката, бутна вратата на тоалетната и застана пред огледалото.
Какво ми става?
Елегантна. Стегнатата линия на бизнес костюма й се открояваше сред белите санитарни плочки. Косата прибрана със слънчеви очила, лицето – със свежестта на фон дьо тен. И на нея страшно ѝ отиваха барети и раздърпани тениски. Обичаше да поставя шоколадово квадратче между устните на някое момче. Харесваше ѝ да гледа как се смущава. Едно момче ѝ посвети стихове върху опаковката от шоколад и така започна първата ѝ любов.
Отново почуства напрежение, но тя светкавично го угаси. Ще излезе, ще свърши това, за което е дошла, и край.
Влезе в салона, взе си чаша кафе и чак тогава се приближи.
– Здравей – усмихна се. – Познах те по баретата. Моника, нали?
Момичето сепнато вдигна поглед от чая.
– Здрасти – подаде ръка, по която издрънчаха поне двайсет тънки гривни. – Вие сте Алиса?
Алиса кимна и внезапно й се прииска да зареже всичко и просто да си говорят. Само двете. Часове наред.
Вместо това каза:
– Ужасно бързам, извинявай.
– Няма нищо…
Моника отметна кичур коса зад ухото си. Понечи да каже още нещо, но замълча. Вместо това излъчи онази тинейджърска нерешителност и чувственост, която Алиса пое жадно, заедно с глътка от кафето.
– Колко имаш досега?
– Над две хиляди са.
– Моите са осемстотин. Нося ти ги всичките.
Извади голям пакет от чантата и го остави на масата.
– Благодаря – момичето го хвана с две ръце. – Сигурна ли си?
– Вече не, но ти ги обещах.
– Защо ми ги даваш?
– Не знам – отвърна Алиса. – Казах си, че само ми се пречкат. На теб ще ти свършат повече работа.
– Работа? Каква работа? – попита Моника.
Край, помисли си Алиса. Всичко изчезна. Трябва да се измъква.
– Дано не ти се повтарят. Беше ми приятно, Моника, но трябва да бягам.
Докато ставаше, ѝ домъчня, че я оставя сама сред огледалните повърхности. И съжали, че не посмя да разопакова пред нея нещо от себе си. Спомен. Емоция. Версия на момичето, което беше.
И все пак, за да се оправдае, подхвърли през рамо:
– Някои от тях още миришат на шоколад.
Обърна се и спасително се гмурна в деловия метроном на крачките си.
Опомни се чак на магистралата.
Караше със сто и шейсет. Стресна се, намали, престрои се непохватно и спря в аварийната лента. Изключи двигателя, откопча колана и отметна глава назад, бършейки сълзите си.
nagrevatel.blog 