Сладкият сок на нейните устни

Мислеше си, че ако синовете му не бяха заминали за чужбина, сега нямаше да стои в купето на колата с пушка в скута. Още щеше да поживее в къщата, сред захабени тави и тенджери.

Опита да раздвижи изсъхналите си устни заради една стара песен. От гърлото му излязоха дълбоки звуци, готови да се търкулнат по хълмовете, но купето на ладата ги погълна и той млъкна. Гъдулката лежеше на седалката до него. Положи длан върху заобленото й тяло, после докосна с пръсти конските струни. Тя го нахока сърдито. Като жена му. Чак когато хвърли шепа пръст върху ковчега й, разбра, че е заприличал на колата. Нещо отвътре изщрака и се пречупи. Оттогава и той и колата не можеха да тръгнат – нито напред, нито назад. В тази застиналост копнееше за нещо недовършено, но за него сякаш всичко вече беше заключено. Мислите му бяха само едни предъвкани до втръсване спомени.

Затова сега опипваше с език соленото дуло.

Не натисна спусъка само защото някой зад дувара го повика по име. Бавно отмести пушката и избърса тънката слюнка, която се разтегна между дулото и устната му. Измъкна се от купето и прекоси двора. Пред него стояха двама стари приятели – съпрузи, с които не се беше виждал от двайсет години. Някога работеха заедно в завода.

Посрещна ги като в просъница. Когато се освести, вече седяха под голата крушка в кухнята. Докосваха спомените си плахо, както докосваха жълтите зърна от чепката грозде, с която ги почерпи. Слагаха по едно между безцветните си устни, а семките на миналото звучно потъваха в плътта на старостта им.

Случи се да погълне зърно, което посади у него млада мисъл. Изгори го под лъжичката – там, където отдавна вярваше, че всичко е изстинало. Мисълта покълна толкова бързо, че той изплю гроздето обратно в шепата си – сякаш изплюваше самия спомен, преди да се вкорени. Кехлибареното зърно увисна за миг на нишка слюнка – като новородено на пъпна връв. Захабените тенджери изквакаха, когато бучна върха на бастуна си в дюшемето.

– Чакайте! – промълви. – Това зърно го знам аз.

Гостите се сепнаха.

– Какво да чакаме?
– Когато се приберете в града, потърсете Надежда. Надя. Мургава. Работеше в завода. Отдавна трябва да е пенсионерка. Идете в деловодството, ако трябва. Ще знаят. Адрес. Телефон. Каквото и да е.

Топлина се разля в корема му, все едно в него се изля поток млада кръв. Притвори очи и остави спомена да го прониже, докато отслабне.

– Аз и по-хубави от жена ми съм любил – каза след малко. – Глупак съм, че съм забравил.

И пак потъна в просъницата.

Когато си тръгнаха, той седна в кухнята. Столът изскърца под тежестта му. Слушаше стенния часовник. Сякаш споменът беше вътре, между зъбчатките и пружините, а не в него. Всяко тиктакане отделяше картина – лицето й, застинало в любовен стон; ръката й, отпусната върху гърдите му; тъмнината на стаята; дъхът й на току-що изядено грозде.

Изведнъж чу гласа си. Мучеше като вол. Остави го да кънти между олющените стени на кухнята, докато затихне.

После взе ново зърно. Постави го в устата си. Натисна го с език и затвори очи.

И сладкият сок на нейните устни потече в устата му.