Палячото колибри

Илюстрация: Иво Сираков

Всеки път тръгвам към хипермаркета със смели намерения. Всеки път очаквам от себе си бавно да оглеждам опаковките по стелажите. Да попадна на нещо вкусно и интересно. Да прочета етикета му. И той да ми хареса.

Всеки път, когато вляза в хипермаркета ми се изпразва главата. Влизам в безизходица. Как ще изляза сега от това място? Ето на, вътре съм. Какво да си купя? Пазя се от пазарските колички и те се пазят от мен. Свивам между редовете и започвам да се движа плътно до стената. Като котарак. Продуктите до мен не излъчват вкус. Те са стъклени, пластмасови, пъстри, но не миришат. Абсолютен вакуум. Само пекарната за хлебчета ме води за носа.

Сега не мога да мина към нея. Пред мен има преграда от тумбести тела. Побутват се. Размахват лактите си като крилца. Пърхат с тях насам-натам в най-неочаквани посоки. Или замръзват неподвижно във въздуха над евтината планина от картофи. Като дебели колибрита. Ровичкат, опипват. Бръмчат. Погледите им намушкват меките плодове. Мозъците им бипкат. Целият им капацитет е зает с възможностите за избор. Моят мозък и той бипка като паркиращ на заден ход автобус. Свръхизборът е нещо, което не мога да смеля лесно. Свръхизборът е шведска маса, върху която мога да разпозная ясно само яйцата, млякото, сиренето и доматите.

Ето какво ще направя. Ще се върна малко назад и ще се шмугна покрай рафтовете със сапуни и пасти за зъби. Трафикът там е по-малък. Минава се свободно. Диша се.

Вече съм там. Праховете за пране излъчват силна миризма. Химикалите са създадени да миришат, тях нищо не може да ги спре. Помирисвам един сапун. Как, по дяволите, да се справя сега? Кого да попитам? Какво да го попитам? Сам съм, ако не броя момичето, което също диша сапуни на три метра от мен. Да, хубава е. В тези хипермаркети май влизат хубави жени. Внезапно подхвърлям една опаковка нагоре и с красиво движение я хващам пак.

Жонглирането е като ексхибиционизма. Обичам да жонглирам, когато ме гледат. Изваждам трите пъстри и меки топки от джобовете си. Започвам класическо подхвърляне с две ръце.

Момичето се изнася набързо. Така е, защото ме видя как точно заради нея започнах. По-добре щеше да бъде, ако ме беше забелязала случайно. В небрежна ситуация. Сега съм абсолютен гъз. Обаче не мога да се спра. Изведнъж се превъзбуждам от мисълта, че го правя на това място. Не на плажа. Не в парка. Тук, сред пърхащите с лакти дебели колибрита. Спирам за момент. Все едно някой натисна “mute” на духов оркестър. Живителния джангър в главата ми секва. Май ще трябва да продължа. Може и да съм гъз, но това минава на заден план. Тука тръпката вече е друга. Мозъкът ми е отбъбнал. Ясно е, че ще дефилирам, не мога да се сдържа. Излизам от сигурността на безлюдните стелажи и тръгвам покрай тълпата при месото и насипните салати.

Трите топки се въртят ритмично пред мен. Туп-туп-туп. Пляскат в дланите ми. Наблюдавам с периферно зрение. Искам да гледам как колибритата ме гледат. Дали ще спрат да натискат с очи меките червени меса, докато минавам покрай тях и дали ще погледнат към мен. Направо съм се съблякъл и чакам погледите им.

Аха, започва се. Мъж на моята възраст. Вдига бързи очи към мен и ги пуска обратно в количката. После пак поглежда, за да провери какво всъщност е видял. Втренчва се. Отминава. Трескава баба отърква блузата си в моята. Така, както размахвам лакти, съм дори по-голямо колибри от нея, защото го правя по-бързо. А и се движа бързо, понеже не се озъртам за храна. Обаче бабата някак си ме изпреварва без дори да ме забележи. Спирам да жонглирам. Много трудно се навивам пак да започна, но после се отпускам и влизам в ритъм. Онзи ритъм, в който имам само два прости избора. Или да хвана или да изтърва.

– Ти палячо ли си?

Едната топка пада. Това не го очаквах. Клоун, човек от цирка, жонгльор, но не и палячо. Сега съм шут, смешник. Хлапето ме гледа с интерес. На майка му й е леко неудобно. Дърпа го настрани. Ако бяха в цирка, да, но тука… По-нататък. Концентрирал съм се в топките и вървя между рафтовете. Зад гърба си чувам настойчив женски глас: “виж, виж, виж”. В дъното младо семейство с две деца открито и усмихнато ме зяпа. Някакъв тинейджър ме гледа свойски. Възрастна домакиня върви срещу мен и учтиво ме поглежда само веднъж, колкото да не е без хич. Друг възрастен господин се прави, че усърдно разглежда стоките, но и той е минал на периферно зрение. Пак някакви деца крещят. Ами да, ловък съм. Хубаво умение имам. И сред колибритата има живот.

Изведнъж срещам погледа на момичето от рафтовете със сапун. И пак се превръщам в абсолютен гъз. Излизам от ритъм. Цялата непринуденост на движенията ми изчезва. Край. Стига толкова. Натъпквам уж нехайно топките в джоба си. После бързо й обръщам гръб и заставам с лице към стелажа с киселите млека. Коя марка да си избера сега? Абе, защо всеки път, когато вляза в хипермаркета, ми се изпразва главата?

2014-03-05