„Качвали се били на Мусала. Аз им разправям, че Беласица е като огромна, отвесна стена“, хижарят на хижа Конгур ръкомаха с ръце да покаже колко е стръмна планината. И е прав човекът. Убедихме се сами.
С автобус до Петрич и после с такси до село Коларово, на северното подножие на планината. Там, от храма „Свети Димитър“ тръгва съвсем нова, маркирана в червено, пътека. Пътеката е толкова нова, че всъщност не е никаква пътека – само марките по стволовете на дърветата указват посоката. Случва се понякога някой турист да напусне дадена пътека и да удари напряко през гората. Усещането при ходенето по този маршрут е нещо такова – възвисяваме се нагоре по неутъпкан терен. Всеки път, когато обходиш с поглед маркираните дървета, те свива под лъжичката и мотивацията ти тръгва в друга посока. Преодоляваме денивелация от 400 метра до 2030 метра за близо пет часа – едно сравнително кратко разстояние, но с огромна стръмност.
„Тука планината е стръмничка“, предупреждава ни таксиметровия шофьор по пътя за Коларово. Вода също няма – накратко Беласица си е трудна планина. Нагоре, нагоре, нагоре. Има и друга, маркирана в зелено пътека, през хижа Лопово. За нея не знам нищо, сигурно е по-лека, някой ден може и да разбера.
Последни нечовешки напъни и сме на връх Радомир (или Калабак) – 2029 метра. Панорамата е необичайна – откъм Гърция е равнината на езерото Керкини. От върха вървим по приказното било и на връх Конгур слизаме към хижа Конгур – общо около три часа.
Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.
– Абе идва насам тоя дъжд. Да се махаме оттука – обаче очите са алчни, искат още и още.
По принцип фотографията по-трудно се справя със задачата да пресъздаде пейзажа пред очите. Но ето, все пак, една бегла представа как изглеждаше всичко:
nagrevatel.blog 
Браво ! Браво, гледам табелите на вр. Радомир не са опреснили, Москва например..