Възвисяваме се с г-н Н., стъпали на ескалатора в метрото. От горното стъпало възрастен мъж се извърта към нас с усмивка.
– Пак ли към Враца?
Зяпваме изненадано към господина.
– От миналата година ви помня – кимва той към г-н Н. – Същият сте си, само сланата в косата ви е повече…
Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си*. Понякога си спомняме един за друг.
* Разпределение – съществително име, среден род. Значение: програма, план за бъдеща работа с разпределяне по дни и часове.
– Всеки бял косъм в косата е изживяно удоволствие, но със страх! – казва миналогодишния ни БДЖ спътник и потъва в тълпата на централна гара. Ей на, мисля си аз, тръгнем да напускаме София и веднага влизаме в истории, които ни възвисяват.
***
Купе-вселената, в която попадаме е Вечно замръзнала купе-вселена. Затворени сме в нея заедно с мъж и жена в средна възраст, които все още се държат за ръце. Както и с един глух господин, който може да заспива внезапно. В тази вселена реалността е следната – зли нашественици-миньори денем и нощем се промъкват с джипове из сокаците, правят замервания, дупчат земята със сонди, изпращат дронове да бръмчат над главите на жителите, а окаяните жители се опитват да ги свалят тези дронове с парчета тухли. Освен това наблюдават внимателно преминаващите непознати джипове и ако видят в тях някой да държи геоложко чукче, отново се навеждат за някой камък. Битката в тази вселена е за чиста вода, чист въздух, чиста земя и чиста гора. Обитателите бранят бащините си домове, но нашествениците-миньори са технологочно напрЪднали, овладели са средствата за масово корумпиране и изходът от войната е неясен.
Глухият мъж внезапно се събужда и започва да псува. Не е ясно защо псува, тъй като е глух и едва ли е чул историята на двойката спътници, която се държи за ръце.
Ако искате да участвате в битката за тази вселена, ето една възможност:
https://zasvoge.bgheritage.bg/
***
Налага се да сменим купе-вселената на гара Мездра. Суетим са на перона, а от радио-уредбата избухва мъжки тютюнджийски крясък:
– Влаказавидиннавториколовоз!!!
С г-н С. за малко да се шмугнем под пейката – стресът е невероятен. Една жена търкаля багажа си до нас и ни гледа:
– Пууууууу, какво се развикал па тоя! Война ли ще става?
Явно в апаратната се е разразила кратка борба за надмощие, след което тих, овладян женски глас съобщава:
– Влакът за Видин се намира на втори коловоз.
***
„Визия без действие е мечта, действие без визия е кошмар“ – така пише на късметчето към кафето, което си купуваме във Враца.
– Имаме ли визия за това пътуване, господа? – питам аз, но г-н Н и г-н С не казват нищо. Само многозначително отпиват от кафето си. Моята лична визия е за разноцветна есен с ярко жълти корони на дървета, на фона на червени хълмове на зелени петна. Маршрутът е от Враца до Гара Лакатник през Врачанския балкан с нощувка на хижа Пършевица. „Всеки бял косъм в косата е изживяно удоволствие, но със страх! „. Толкова за визията.
***
Уви – позакъснели сме. Пейзажът около нас е предимно ръждив, есентта е поувяхнала. Иначе слънцето е безпощадно, небето отпуска някое и друго рехаво облаче, колкото да подчертае безоблачието. Наградата за деня е залез, който не виждаме, но съдим за великолепието му по отрязаните като с нож слънчеви шапки на хълмовете.
***
Хижа Пършевица е притисната от корпусите на мандрата. Заради осветлението пейзажът излежда леко индустриален – сиренето зрее с едва доловимото жужене на невидими агрегати.
Човекът, който ни посреща в хижата няма как да го чуе това жужене, защото също е глух. Него всъщност го няма никакъв – столовата е тъмна и празна, камината е студена. Вдигаме преднамерен шум за да оповестим присъствието си, но нали… няма как да ни чуе. Но после се появява, камината пламва, замирисва на пържени картофки и скара. Хижата и хижарят са прекрасни.
– По три кебапчета ще искаме…
– Не, по две съм ви приготвил, ама са като мечове – усмихва се човекът и отсича дължина от върха на пръстите си до към лакътя.
– Салатка? Че да пием по една ракия?
– Не, не, аз съм много некадърен – демонстрира ниска самооценка докато оставя кебапчетата и картофките на масата. Кебапчетата чак мечове не са. Но пък имат вкус на меч. Пускаме ги в гърлата си цели, както правят гълтачите на мечове.
Не знам дали знаете, но хижа Пършевица изглежда леко неглижирана от туристите, естествено – заради мандрата и строителството на стопански и хотелски сгради в околността. Цените обаче са социалистически. За колорит през столовата преминават казахстанци и казват „Здравствуйте“. Те са наети като работници в мандрата, а ние имаме усещането, че нещо витае около хижата и мандрата, нещо недоизказано, измрънкано под сурдинка, тихо изпсувано, нещо нередно, нещо незаконно, нещата са на ръба, не се знае ще го бъде ли, всичко е на самотек, „обаждат ми се и аз идвам“, жените ги няма да готвят и т.н.
Както и да е.
***
На сутринта зяпваме изненадани към прозорците. Пейзажът отвън е побелял. Следва неописуем преход през Кобилини стени и по-нататък, към Гара Лакатник:
***
С г-н Н. се принизяваме, стъпили на ескалатора в метрото. Някакъв мъж, стъпал на по-долното стъпало, внезапно се обръща към нас:
– Извинявайте, че се намесвам в разговора ви, но подочух, че ходите в планината. А ски карате ли? Не? Срамота! Направо си е престъпление да не карате ски! Но аз мога да ви науча, ако веднага двамата ми дадете по 50 лева. Искам да ви видя мотивацията. Иначе ме изпускате.
Ей на, мисля си аз, тръгнем да влизаме в София и веднага влизаме в истории, които ни принизяват.
nagrevatel.blog 
„престъпление да не карате ски!“ А всъщност до мандрата има работещ лифт!!