Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.
Опитвам да кажа нещо, но да се говори в стар руски „УАЗ-452“, който се търкаля надолу по камъните, е невъзможно. Двамата военни отпред си крещят един на друг, но виждам само пантомимата на челюстите им. В таблото на уазката зеят дупки от някакви липсващи уреди. Единствено пепелникът е в неговата си дупка и шофьорът задушава фаса си в него. Устремени сме надолу към Петрич по изровен от дъждовете път през гората. Каросерията, в която се возим, се усуква от клатенето и двете крила на вратата отзад се разтварят и пропускат светлина и прах.
Преминаваме през открити, обезцветени от слънцето пространства. Преминаваме покрай разрушени каменни къщи на забравени махали. Слънчевите лъчи пробиват черепите ни и сваряват всичко, което е вътре – и ние се носим мълчаливо из пустощта с пресъхнали гърла с надеждата да не се налага да правим съдбовни избори, защото няма да можем да ги направим с обезводнени мисли.
Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре.
Марчела пушеше цигара до бутилката с газ, която тихо изпускаше. После Марчела се възнесе като ракета в небето и се превърна в звездичка. Сега всеки може да я посочи тази звездичка и да си каже: „Ето я Марчела! „
В Стара планина има хижи, които са построени на прекрасни места и сякаш това е достатъчно за тях. Хижа Кашана обаче, без Мама Данче щеше да изглежда като неугледна постройка насред седловина Кашана в Златишкия проход. Мама Данче е от онези хора, които стават душата на мястото, за което се грижат. Все едно да разцепиш невзрачен камък с геоложко чукче и в сърцевината му да намериш кристали – такава е хижа Кашана с Мама Данче вътре в нея.
Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.
При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?
Мушкаме се под завивките и четем. Навън започва да вали. Ставам и отварям прозореца, за да може шумът от дъжда да влезе в стаята. Капките падат по широките листа, по плата на навесите, по дървените пейки, по някаква ламирина на покрива. Оставям книгата и потъвам в леглото.
Осветявам с челника различни лица – всички те крещят химна на България с потна и зачервена от алкохола кожа (отнякъде се чува „Я, туристи!“). Маркировка няма, често се губя, налага се да прекося буйните води на Дунавското хоро, аха да ме завлече нанякъде и да ме затрие.
Ето едно хубаво описание на хижа Планински извори – лайна върху много стар, но вечен бетон.
Във Вселената има баланс, иначе няма да е честно. След изнурителното изкачване Беласица ни възнаграждава с невероятни пеизажи – в далечината облаците спускат дъждовна пелена над равнината, а слънчевите лъчи прозират през нея.
nagrevatel.blog 