Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината.
Изненада ни Орлето. Писахме му, че ще пердашим към заслона и че възнамеряваме да нощуваме в него. „На заслона проблеми няма, ама и дърва няма,“ отговори ни той. Като няма – няма, мислим си ние. Въглища ще си донесем – малки пакети от по килограм в раниците. Все ще ни стигнат да загреем вода. Ще мръзнем през нощта – спалните чували може и да помогнат, а може и да не помогнат. В района на Орцево е паднал хубав сняг, не можем да пропуснем това ходене.
Обаче Орлето ни изненадва – джиповете са паркирани пред заслона, дървата са свалени, камарата е успокояващо голяма. Вътре – жега. И тава със зелена салата и домашни яйца. Директно си наливаме от дюлевата на г-н К., която сам е направил, и вдигаме наздравица. Орлето Тачев е впечатлен, че такова младолико момче може да си направи ракия. Оттук насетне сме си като у дома. Разговорът потръгва веднага, все едно и ние сме седнали от обед.
Орлето Тачев предлага съвсем друго измерение в човешките взаимоотношения – много познато, но много забравяно. Фаровете на джиповете вече се разтварят в мъглата в посока село Бабяк, сами дообираме салатата, а една чашка пълна с мляно кафе ухае в заслона. Сутринта ще можем да си направим кафе, защото Орлето се е сетил.
Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.
nagrevatel.blog 