Заварваме Орлето Тачев седнал с компания на по ракийка. Посреща ме на вратата и подава грапавата си десница за здрависване. Седнали си още на обяд, опекли са си мезета и бухат дърва в печката – заслон Велиийца е загрят, снежното одеало на покрива е започнало да се свлича от топлината. Заслон Велийца. Започвам фотогалерията със сърце.
Плажът е притихнал в носталгия – ако срещна човек, го намирам за близък. За съмишленик. Медузите си плуват спокойно нанякъде. Последният ден на 2025-та в соц-базата на бившия Международен младежки център (ММЦ) в Приморско.
На битака в Твърдица ни се лепва мъж със златиста електрическа самобръсначка в ръката. Пуска я да бръмчи. За 50 лева това бижу може да бъде наше. Дръж за малко, казва мъжът и тика самобръсначката в ръцете на г-н С. Той се дърпа назад, защото подозира, че вземе ли я, ще бъде негова със сигурност. Напускаме битака, но мъжът ни преследва на улицата. Пак пуска самобръсначката да бръмчи, докато изтъква достойнствата й – вежди-межди, всичко! Само за 25 лева!
Страхотна оферта, от която все пак не се възползваме, но се възползваме от офертата на гората към хижа Чумерна – слънчеви лъчи, дървета-мървета, всичко!
Онзи страшен момент, в който за човешката фигура пред теб има опасност да изчезне завинаги. Уж все още различаваш очертанията й, но по-скоро се заблуждаваш – мозъкът ти не търпи празнината и дорисува, това което му липсва.
Може да звучи клиширано и старомодно, но когато крачих из обляната със светлина гора изпаднах в силна екзалтация. Обзеха ме такива възторг и възбуда, че се въртях на всички страни, аха да не изпусна да видя някоя огненна корона, някой поток от светлина, някой вълшебен контраст от цветове. Казвам ви, това е състояние на духа и тялото, което ще търся отново и отново – ако не в реалността, то в спомените си.
Вятърът заделя малко от вълните на морето и ги дава само на тревата…
Преминаваме през открити, обезцветени от слънцето пространства. Преминаваме покрай разрушени каменни къщи на забравени махали. Слънчевите лъчи пробиват черепите ни и сваряват всичко, което е вътре – и ние се носим мълчаливо из пустощта с пресъхнали гърла с надеждата да не се налага да правим съдбовни избори, защото няма да можем да ги направим с обезводнени мисли.
Намирам се на планеттата Саракш (Обитаемият остров, Стругацки), в нейния петнист, ръждясал, влажен, радиоактивен свят. Очаквам голи полу-хора, полу-маймуни, с камъни в ръцете, да се втурнат от вътрешността на хижата към нас. Не мога да докосна стените на тази сграда, не мога да седна, да се облегна, да се подпра. Ще се лепне нещо за мен, нещо мазно и гнусно, нещо органично. Влизам навътре.
80-те и 90-те години се възвисяват в стаята на тийнейджъра под формата на небостъргачи в антиутопичен мегаполис. Ретро технологии в пънкарски бунт срещу високотехнологични чипове и дисплеи. Стаята на тийнейджъра – едновременно тоталитарен режим, свръхтехнологичо общество и екологична катастрофа.
Морето през зимата не е красиво. То е неподредено, разпиляно. Натрупано тук-там. Складирано в очакване на лятото. Пясъкът на плажа е на вълнички. Оформен като дъно с полузаровени в пясъка боклуци. Поглъща ги именно пясъкът, не огромния пясъчен червей на Дюн, за него тук е твърде влажно.
Мирозданието всъщност е върволица от купета-вселени, композирани на някоя гара-разпределителна и ние съществуваме за кратко в една или друга от тези вселени, докато пътуваме към разпределението си. Понякога си спомняме един за друг.
nagrevatel.blog 