При самото издърпване на книгата от рафта, носът ме засърбява. Кориците са подпухнали, сякаш обезцветени. Оформлението им идва от свят, който вече не съществува, свят с различна визуална култура. Постепенно осъзнавам, че стоим пред нещо уникално и в мен се появява неясна тревога – по какъв начин да се докосна до всичко това, как да го разбера по-добре?

Не мога да не купя хляб. Събота и неделя хляб не продават. Четири хляба. Най-малко. Веднъж изядох половин топъл хляб, като разкисвах всеки залък в устата със швепс… Не виждам кога иззад завесата в супера е изхвръкнал висок палет с горещ хляб. Разбирам за това, когато тласък ме изхвърля метри напред. Опъвам шия нагоре, да видя какво става. Палетът се плъзга върху колелцата си из супера. До него се плъзга още един.

Неизвестните фотографи са в прашасали кутии в най-затънтените чекмеджета на секциите, които пък са в най-тъмните кьошета на стаите. Фотографиите им са пожълтели и накъдрени. Никой никога няма да разбере кои са те, какви хора са били и защо са снимали. Времето е старо, политическия строй – добре познат на по-възрастните (и непонятен за най-младите). Те художествена стойност може би нямат (поне в смисъла, който днес влагаме в „художествена стойност“). Но ненарочно и някак невинно са запечатали ключови моменти от живота на бащи и деди, живели в 45 годишния експеримент, в чието название се съдържа хипарската дума комуна.